Един от четиримата летци, едър тъмнокос мъж с масивна челюст, го изгледа смръщено.
— Възхищавам се на куража ти, Еднокрили — изръмжа той, — но това е всичко, което ценя в теб. Познавах Ари, макар и бегло. Да не искаш да си бъбря сега тук с теб?
— Всъщност каква работа имаш сред нас? — попита другият. — Тази хижа е за летци.
— Те са мои гости — намеси се малко ядосано Марис. — А може би ще кажете, че и аз нямам право да идвам?
— Не. Но ми се струва, че трябва да си подбираш по-внимателно гостите. — Той тупна едрия мъж по рамото. — Ела. Да идем на плажа да послушаме певеца.
Вал се отправи към друга група, две жени и мъж с халба в ръка. Но още преди да стигне до тях те оставиха чашите и побързаха да излязат.
В стаята останаха само шестима летци от далечния Запад, които Марис познаваше смътно, и единствената русокоса представителка на Външните острови. Но след малко те също си тръгнаха. До вратата един от мъжете спря и се обърна към Вал.
— Може би си забравил, но аз бях един от съдиите в годината, когато ти отне крилете на Ари. Отсъдихме честно, но мнозина и до ден-днешен не искат да ни простят за решението ни. Може би знаеш какво правиш, а може би — не. Това няма значение. Щом на мен толкова трудно ми простиха, какво остава за теб? Жал ми е за теб, но съм безпомощен. Синко, сгреши, че дойде пак. Те никога няма да допуснат да станеш летец.
През цялата вечер Вал бе успял да запази самообладание, но сега лицето му се изкриви от гняв.
— Не ми трябва вашето съжаление! — извика той. — Аз не искам да съм един от вас. И не съм ти никакъв „синко“! Разкарай се от пътя ми, старче, инак тази година ще взема твоите криле!
Сивокосият летец поклати глава. Другарят му го дръпна за ръката.
— Да вървим, Кадон. Губиш си времето с него.
След като излязоха, в стаята, освен тях остана само Риеса. Без да ги поглежда, тя обикаляше и събираше чашите.
— Дружелюбни и великодушни — изсмя се Вал.
— Те въобще не са… — почна Марис, но изведнъж осъзна, че не може да продължи. С’Рела, изглежда, беше готова да се разплаче.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана Гарт. Лицето му беше намръщено и почервеняло от гняв.
— Какво става тук? — попита той. — Едва докретах дотук, за да видя как си прекарват гостите ми, а те всичките са на плажа. Марис? Риеса? — Той затръшна вратата. — Ако е имало спречкване, ще строша главата на онзи, който го е предизвикал. Летците не бива да се карат с безкрилите.
Вал невъзмутимо пристъпи напред.
— Аз съм причината да се провали вечеринката.
— Познавам ли те? — попита Гарт.
— Вал, от Южен Арен.
— Не той започна — намеси се Марис. — Повярвай ми, Гарт. Той е мой гост.
— Тогава защо?… — Гарт се огледа смутено.
— Защото освен това ме наричат Еднокрилия.
Гарт го изгледа и по израза му се видя, че е разбрал всичко. Въпреки това направи опит да се овладее:
— Бих искал да те посрещна с „добре дошъл“ — заговори той, — но ще бъде неискрено. Ари бе чудесна, кротка жена, която никога не бе сторила зло никому, а брат й ми беше приятел. — Той въздъхна и погледна към Марис. — Казваш, че е твой гост? Какво искаш от мен сега?
— Ари беше и моя приятелка — припомни Марис. — Гарт, не съм казала, че трябва да я забравяш. Но Вал не я е убил. Отне й крилете, но не и живота.
— Това е едно и също — изръмжа Гарт, но изглеждаше разколебан. Отново изгледа Вал. — Вярно, че тогава беше още хлапак, а и никой от нас не предполагаше, че Ари ще посегне на живота си. Аз също съм правил грешки на младини, макар и не чак като твоята, но предполагам…
— Това не беше грешка — прекъсна го Вал.
Гарт премигна.
— Грешка беше, че избра тъкмо нея — повтори той. — Другото направи Ари.
— И сега да беше, пак щях да я предизвикам — натъртено каза Вал. — Тя не беше годна да лети. А смъртта й е нейна грешка, не моя.
Марис никога не бе виждала иначе спокойния и весел Гарт толкова ядосан.
— Върви си, Еднокрили — каза той с нисък, заплашителен глас. — Напусни тази хижа и не се връщай тук, независимо дали носиш криле, или не. Не желая да ми се мяркаш повече пред очите.
— Няма да се върна — обеща спокойно Вал. — Но въпреки това нека ти благодаря за дружелюбността и великодушието. — Той се усмихна и закрачи към вратата. С’Рела тръгна след него.
— С’Рела — повика я Гарт. — Можеш да останеш, момиче, аз…
С’Рела рязко се обърна.
— Всичко, което каза Вал, е истина. Мразя ви до един!