Дорел се засмя и я прегърна. Тя усети колко е топъл и колко е студено тялото й. Той също усети разликата и я притисна към себе си.
— Влизай, преди да си замръзнала. Гарт донесе няколко бутилки кивас от Шотан. Сигурно вече е стоплил една.
Хижата беше топла и гостоприемна както винаги, но почти празна. Освен тях тук бе само Гарт — нисък мускулест летец, десетина години по-възрастен от нея. Той извърна глава от огъня и ги поздрави. Марис понечи да му отговори, но гърлото й се беше свило и зъбите й тракаха неудържимо. Дорел я заведе до камината.
— Държах я отвън на студа като някакъв идиот с дървени криле — оправда се той. — Кивасът стопли ли се? Налей ни по малко. — Той чевръсто смъкна изкаляните си мокри дрехи и донесе две големи кърпи от купчината до огъня.
— Защо ще ми хабиш киваса? — изръмжа Гарт. — За Марис не ми е жал, тя е красива и е великолепен летец. — Той й се поклони насмешливо.
— Или ще ми дадеш да го изхабя — закани се Дорел, — или ще го излея всичкия на пода.
Гарт му отвърна, след което почна вечната караница. Марис не ги слушаше — много пъти ги бе слушала. Изстиска водата от косата си и забеляза колко бързо изсъхват капките върху каменния под. Загледа се в Дорел, в стройното му мускулесто тяло — чудесно тяло за летец — и бързите промени на лицето му, докато дразнеше Гарт. Той се извърна, видя, че Марис го гледа, и погледът му омекна. Последната духовитост на Гарт увисна във въздуха. Дорел протегна ръка и прокара пръст по брадичката й.
— Цялата трепериш. — Взе кърпата от ръцете й и я загърна с нея. — Гарт, дръпни бутилката от огъня, преди да е гръмнала и ни дай да се стоплим.
Наляха киваса — горещо лютиво вино с подправки — в големи глинени чаши. Още първата глътка прати жарки вълни в жилите й и треперенето й спря.
Гарт й се усмихна.
— Хубаво е, нали? Обаче Дорел не може да го оцени. Измъкнах десет шишета от един стар моряк. Намерил ги сред останки на разбит кораб и нямал представата на какво се е натъкнал, а жена му не искала да ги държат вкъщи. В замяна му дадох шепа дрънкулки — метални топчета, които взех от сестра ми.
— А сестра ти какво получи? — попита Марис между две глътки.
Гарт сви рамене.
— Тя ли? Ще я изненадам с нещо. Може да го взема от Поуит следващия път, като летя дотам. Някое боядисано яйце например.
— Което пък ще смениш за нещо друго на обратния път — подметна Дорел. — Гарт, ако някога сколасаш да изненадаш сестра си, шокът ще унищожи цялото удоволствие. Ти си роден за търговец. Мисля, че си готов да размениш дори крилете си, ако сделката си я бива.
— Затвори си устата, вместо да дрънкаш глупости! — изсумтя ядосано Гарт и се обърна към Марис. — Как е брат ти? Отдавна не съм го виждал.
Марис сръбна още малко вино и стисна чашата в шепи.
— След седмица става пълнолетен — отвърна тя. Беше доволна да сменят темата. — И тогава крилете ще станат негови. Инак не зная какво прави напоследък. Може да не харесва компанията ти.
— Какво? — Гарт повдигна вежди. — И защо да не му харесва? — Изглеждаше малко обиден. Марис махна с ръка и се усмихна измъчено. — Знаеш ли, аз го харесвам — продължи Гарт. — Всички го харесваме, нали, Дорел? Млад е, не е бърборко, може би е твърде предпазлив, но това ще се оправи с времето. Малко е странен, но пък какви истории разказва! И как пее само! Бързо ще стане любимец на безкрилите. — Гарт поклати учудено глава. — Откъде ли ги е научил? Колко повече съм пътувал от него, а…
— Измисля си ги — прекъсна го Марис.
— Сам ли? — Гарт изглеждаше впечатлен. — Той ще е нашият певец значи. На следващото състезание ще отнемем наградата на източняците. Западът винаги се е славел с добрите си певци, но нашите все не смогват да вземат титлата.
— Аз пях за западняците на последната среща — възрази Дорел.
— Точно това исках да кажа.
— Ти пищиш като морска котка.
— Така е — кимна Гарт. — Но поне не си въобразявам, че съм кой знае какво.
Марис не чу отговора на Дорел. Мислите й отлетяха надалеч от разговора и тя се загледа в играта на пламъците, стиснала чашата с ръце. Чувстваше се уютно тук, на Ейрие, дори след като Гарт бе споменал Кол. Странен уют. Никой не живееше на скалата на летците, но тя бе нещо като дом. Неин дом. Трудно й беше да си помисли, че никога вече няма да идва тук.
Спомни си първия път, когато бе видяла Ейрие, преди повече от шест години, малко след като навърши пълнолетие. Тогава беше едва тринайсетгодишно момиче, горда, че е отлетяла толкова надалеч от къщи, но същевременно изплашена и засрамена. В хижата завари десетина летци, насядали около огъня — пиеха и се смеха. Забавляваха се чудесно. Но въпреки това млъкнаха и й се усмихнаха. Тогава Гарт бе смълчан юноша, Дорел — мършав момчурляк, малко по-голям от нея. Не познаваше никого, но Хелмър, летец на средна възраст от един съседен остров, се зае да ги представя. Дори сега си спомняше лицата им и ги свързваше с имената: червенокосият Анни от Кълхол, Фостър, който после надебеля и не можеше вече да лети, Джеймис Старши и особено един, по прякор Гарвана, нахакан младеж, издокаран с дрехи от черна кожа с метални катарами, който бе спечелил наградата за източняците в три поредни състезания. Имаше и една жена, върлинеста блондинка от Външните острови. Забавата беше в нейна чест — от Външните острови рядко идваха летци.