Още беше ядосана на Арак, а и на себе си, задето бе реагирала по-скоро с чувствата си, отколкото с разум. Нямаше право да се гневи, не и като Вал. Летецът не носи вина за съобщенията, които разнася, това бе не само общоизвестен факт, но и поука от много легенди. Самата Марис никога не бе разнасяла съобщения, предизвикващи нечия смърт, но веднъж й се случи да предаде информация за жена, обвинена в кражба. Дали същата тази жена не таеше в себе си злоба срещу Марис, като съпричастна за присъдата й?
Марис пъхна ръце в джобовете си и се прегърби под напора на вятъра, докато обмисляше отново и отново този въпрос. Арак несъмнено бе неприятен човек и нищо чудно да бе изпитал удоволствие, че е взел дейно участие в наказанието на убиеца, както нямаше и съмнение, че се е възползвал от ситуацията. За него Вал и майка му са били евтина работна ръка, колкото и да се хвалеше с великодушието си.
Марис вече наближаваше странноприемницата, където бе отседнал Вал. Продължаваха да я измъчват колебания. Арак беше летец, а летците не могат да отказват да пренасят съобщения, независимо от характера им. Не биваше да позволи личната й антипатия към дребния мъж да се превърне в обвинение за съучастие в екзекуцията (заслужена или не) на бащата на Вал. И това бе нещо, което Вал трябваше да разбере, ако искаше някога да се раздели с прозвището Еднокрилия.
Странноприемницата бе прихлупена и тъмна, вътре бе студено и миришеше на мухъл. Огнището бе твърде малко, за да стопли помещението, а свещите върху масите по-скоро пушеха, отколкото да дават светлина. Вал играеше на зарове с три чернокоси охранени жени, издокарани със зелено-кафяви браннически униформи, но щом зърна Марис, стана и я посрещна с чаша вино в ръка.
Докато тя говореше, той разклащаше лекичко чашата. Лицето му беше непроницаемо. Когато тя свърши, по него пробяга мимолетна усмивка.
— Дружелюбие и великодушие — каза той. — Арак има и от двете в изобилие.
Възцари се дълга, тягостна тишина.
— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — попита Марис.
— А ти какво очакваш, летецо? — попита той и я погледна с присвити очи. — Че ще те прегърна, ще те сложа до мен в леглото и ще те възпея в химни, задето ме разбираш и ми съчувстваш? Това ли?
Марис се изненада от гневния му тон.
— Честно казано, не знаех какво да очаквам — призна тя. — Исках само да ти кажа, че вече имам представа какво си преживял и че съм на твоя страна.
— Не искам да си на моя страна — отряза я Вал. — Нямам нужда от съчувствието ти. Ако мислиш, че ми е приятно, задето си се ровила в миналото ми, грешиш. Станалото между мен и Арак е моя, не твоя работа и никой от двама ни не се нуждае от твоята присъда. — Той допи виното, щракна с пръсти и ханджията донесе нова бутилка.
— Справедливо е да искаш да си отмъстиш на Арак — продължи упорито Марис. — Но не и да превръщаш това в жажда за мъст срещу всички летци. Трябваше да предизвикаш не Ари, а Арак.
Вал си наля от шишето и опита виното.
— Има няколко проблема в тази иначе романтична история — започна той спокойно. — Първо, в годината, когато „Въздушният дом“ ме прати да участвам в състезанието, Арак нямаше криле. Синът му бе станал пълнолетен, а той се бе оттеглил. Две години по-късно синчето пипна някаква южняшка треска и умря и Арак отново се върна на работа.
— Разбрах — каза Марис. — Не си искал да предизвикаш сина му, защото ти е бил приятел.
Вал се изсмя зловещо.
— Трудно е да се каже. Синът доста приличаше на баща си и с всяка година приликата се увеличаваше. Не изпитах непреодолима мъка, като научих, че са го погребали в морето. Вярно, че като деца играехме заедно и често ядяхме пердах от добрия татко, но това не ни направи близки. — Той се наведе напред. — Не го предизвиках, защото беше добър — по същата причина, по която нямаше да предизвикам и Арак. Не търсех отмъщение — то не ме интересува, каквото и да си мислиш. Трябваха ми само крилете и всичко, което върви в комплект с тях. Можех да загубя в двубой с Арак и сина му. Това е жестоката истина.
Той отново надигна чашата. Марис го гледаше смаяна. Надеждите й да намерят най-сетне общ език бяха разбити. Изведнъж тя разбра, че това не може да се случи, при никакви обстоятелства. Щеше да е глупаво да се надява повече. Вал Еднокрилия бе такъв, какъвто го бе изваял животът, и нямаше да се промени само защото Марис бе разбрала какво го е създало. Той седеше и я разглеждаше с хладно безразличие и тя осъзна, че двамата никога няма да бъдат приятели, каквото й да се случи.