— Съгласна съм — кимна източнячката. — Управителю, вие не сте летец и не разбирате от тези неща. Гарт е късметлия, че оживя. Ако беше паднал по време на задача, без кораб наблизо, който да го спаси, щеше да стане храна за сцилите.
— Но той е болен! — настояваше Управителят, твърдо решен да не изгуби един пилот.
— Това няма значение — намеси се съдията от Юга и добави още едно черно камъче в кутията. Единствено Управителят демонстративно пусна бяло.
Падането на Гарт създаде допълнително напрежение между летците и „дървокрилите“. Следобедните игри, които се проведоха на фона на смрачаващото се небе, не се отличаваха с особен жар. Част от изявилите желание състезатели въобще не се показаха, някои дори отлетяха за родните си острови. Кер, единственият „дървокрил“, отишъл да гледа игрите, каза, че публиката също била пооредяла.
Сена се стараеше да окуражава учениците си, но това беше непосилна задача. Шер и Лея посрещаха с философско спокойствие загубите си, но Деймън бе доста объркан, а Кер изглеждаше готов да се хвърли в морето. С’Рела бе почти отчаяна. Целият следобед се въргаля в постелята, а привечер се скара с Вал.
Стана веднага след вечеря. Деймън подреждаше дъската за гичи и се оглеждаше за противник, а Лея тъкмо бе извадила гайдата. Вал забеляза, че С’Рела и Марис седят на брега, и се присъедини към тях.
— Искаш ли да идем в кръчмата? — предложи той на С’Рела. — Време е да отпразнуваме победите си. Писна ми да слушам хленченията на тези неудачници. Ще ми се да разбера какво мислят хората за нас.
— Аз няма какво да празнувам — отвърна намусено С’Рела. — Чувствам се ужасно. Гарт беше по-добрият от двама ни. Не заслужавах да спечеля.
— Или печелиш, или губиш — заяви Вал. — Това какво заслужаваш няма нищо общо с изхода. — Той посегна да я хване за ръката, но С’Рела я дръпна гневно.
— Не те ли е грижа за Гарт?
— Ни най-малко. Не разбирам и теб какво те безпокои. Доколкото си спомням, последното нещо, което му каза, бе, че го мразиш. Щеше да е по-добре за теб, ако се беше удавил. Тогава направо щяха да ти дадат неговите криле. А сега сигурно ще измислят нещо, за да не ги получиш.
Марис не можеше да се сдържа повече и изсумтя:
— Вал, престани.
— Стой настрани от този разговор, летецо — тросна се той. — Това е между нас двамата.
С’Рела скочи.
— Защо винаги си толкова злобен? Държиш се лошо с Марис, а тя единствена се опитва да ти помогне. А това, което каза за Гарт, е отвратително. Гарт беше добър с мен, а аз какво направих — изложих го на риск, той едва не умря, при това му наговорих ужасни неща. Не искам да чуя нито дума от теб! Нито думичка!
Лицето на Вал стана безизразна маска.
— Ясно — въздъхна той. — Както желаеш. Щом толкова те е грижа за летците, защо не идеш да видиш как е Гарт? Можеш да му кажеш да задържи крилете. Аз пък ще празнувам сам. — Той се обърна и закрачи по плажа.
Марис хвана С’Рела за ръката и попита:
— Искаш ли да идем при Гарт?
— А може ли?
Марис кимна.
— Двамата с Риеса живеят в една голяма къща до брега. Той обича да е близо до морето и хижата. Ела да идем да видим как е.
Марис малко се страхуваше от посрещането, но тревогата й за състоянието на Гарт надделя. Страховете й се оказаха напразни. Лицето на Риеса грейна, когато ги видя, но после тя едва не се разплака, та се наложи Марис да я успокоява.
— Влизайте, елате да го видите — покани ги тя през сълзи. — Толкова ще се зарадва…
Гарт седеше в леглото, подпрян на планина от възглавници, завит с мъхесто одеяло. Лицето му беше бледо и подпухнало, но когато ги зърна на прага, той се усмихна чистосърдечно.
— Охо! — прокънтя басовият му глас. — Марис! И малкото демонче, намислило да ми вземе крилете! — Той им махна да влизат. — Елате и седнете да си побъбрим. Риеса само мърмори колко съм болен и не иска да ми донесе бира.
Марис се засмя.
— Не ти трябва никаква бира — рече тя, наведе се и го целуна по челото.
С’Рела пристъпваше колебливо на вратата. Като видя това, Гарт придоби сериозно изражение.
— Не се бой, С’Рела — каза той. — Не ти се сърдя.
— Наистина ли? — Тя се приближи и застана до Марис.
— Наистина — кимна той. — Риеса, донеси столове. — Сестра му побърза да изпълни нареждането му и Гарт продължи, след като се настаниха до него: — Отначало много ме беше яд и ме болеше — не мога да го отрека.
— Съжалявам — прекъсна го С’Рела. — Не исках. Аз не те мразя — това, дето го изтърсих оная вечер в хижата, не е истина.
Той й махна да замълчи.
— Зная, момиче. Не е необходимо да се извиняваш. Водата извън залива е доста студена, но пък ми помогна да осъзная някои истини, пред които си затварях очите. Не беше редно да пазя в тайна болестта си и ти постъпи правилно, като ме посочи за съперник. — Той поклати глава. — Просто не можех да приема мисълта, че ще стана безкрил. Ужасно много обичам да летя, обичам приятелите си, пътешествията. Но сега вече всичко свърши и по-добре така, отколкото да се беше случило в открито море. И друг път ми е ставало зле, но все успявах някак си да надвия болката. Но тази сутрин беше направо нетърпима — удари ме в краката и ръцете едновременно. По-добре да не говорим за това. — Той хвана ръката на С’Рела. — С’Рела, това, което искам да ти кажа, е, че не мога да се сравнявам с теб. Морето и Риеса ме накараха да прогледна. Тези криле са твои.