— Но С’Рела също има права — не се предаваше Сена. — Трябва да постъпите честно спрямо нея.
— Ако дадете крилете на Управителя — сети се изведнъж Марис, — това би означавало, че й отнемате правото да участва в състезанието. Водят й само с един камък. Има сериозна възможност за успех.
Тогава се намеси С’Рела.
— Аз не съм спечелила крилете — каза тя разколебано. — Срам ме е от начина, по който летях днес. Но можех да ги спечеля честно, ако имах още една възможност. Сигурна съм, че е така. Гарт иска същото.
Шали въздъхна.
— С’Рела, скъпа, не е толкова лесно. Не можем да започнем състезанията отначало само заради теб.
— Тя трябва да получи крилете — изръмжа представителят на Външните острови. — Ето, хвърлям още сега едно камъче за утрешното й участие. Това прави шест към шест камъка. Някой друг ще се присъедини ли към мен? — Той се огледа.
— Тук не е мястото да пускаме камъни — тросна се Управителят. — И вие не може да оценявате само единия от състезателите. — Той скръсти ръце и се облегна назад, сбърчил вежди.
— Боя се, че моят глас ще е в полза на Управителя — обади се южнячката. Инак ще ме обвинят в пристрастие.
Оставаха Шали и жената от Изтока. И двете явно се колебаеха.
— Няма ли някакво справедливо решение? — въздъхна Шали.
Марис се обърна към С’Рела и я докосна по рамото.
— Наистина ли си готова да участваш в още едно състезание, само и само да спечелиш крилете?
— Да — кимна С’Рела. — Искам да ги спечеля честно. Искам да ги заслужа, каквото и да казва Вал.
Марис кимна и се обърна към съдиите.
— В такъв случай имам едно предложение. Управителю на Скълни, имате още двама летци. Смятате ли, че са достатъчно добри?
— Да — отвърна той. Гледаше я с подозрение. — Защо, какво има?
— Нищо. Просто предлагам да започнем този двубой отначало. Нека резултатът се запази — С’Рела ще изостава с един камък. Но след като Гарт не може да лети, ще го замести друг от вашите летци. Ако заместникът спечели, Скълни запазва крилете и вие можете да ги дадете на когото решите. Ако спечели С’Рела, тогава спорът е приключен и тя заминава на юг с крилете. Какво ще кажете?
Управителят помисли и накрая каза:
— Добре. Вместо Гарт ще лети Джирел. Ако момичето я надлети, значи си е спечелило честно крилете.
Шали въздъхна облекчено.
— Чудесно предложение — рече тя усмихнато. — Марис, знаех, че можем да разчитаме на теб.
— Значи всички са съгласни? — попита съдията от Изтока.
Останалите кимнаха. Само представителят на Външните острови продължаваше да клати глава.
— Момичето трябваше да получи крилете. Гарт падна в океана.
Но останалите не го слушаха.
Навън вече бе хладна нощ и ръмеше лек дъждец. Сена ги спря само на няколко крачки от хижата.
— С’Рела, сигурна ли си, че искаш точно това? Така може да загубиш крилете. Джирел е добра. Дали не трябваше да се опитаме да привлечем и другите съдии на наша страна?
— Не — спря я решително С’Рела. — Искам да стане по този начин.
Сена я изгледа продължително, после кимна.
— Добре. Да се прибираме. Утре ни чака доста работа.
На третия ден от състезанието Марис се събуди преди зазоряване. Беше студено и тъмно и някой тропаше на вратата.
— Марис — обади се С’Рела от съседното легло. — Да отворя ли?
Марис не я виждаше. Мракът преди изгрев беше най-гъст, а и свещите бяха изгаснали.
— Не — прошепна Марис. — Тихо.
Беше уплашена. Тропането продължи и Марис си спомни мъртвите птици, приковани над вратата. Зачуди се кой може да е дошъл при тях в този ранен час. Измъкна се безшумно от леглото, прекоси пипнешком стаята и намери ножа, с който бе откачила птиците. Беше съвсем малък кухненски нож, но все пак й придаваше увереност. Едва тогава застана зад вратата.
— Кой е? — попита тя. — Какво искате?
Хлопането спря.
— Рагин — отвърна един басов глас, който не познаваше.
— Рагин? Не познавам никакъв Рагин. Какво искате?
— Идвам от „Желязната брадва“. Да сте чували за някой си Вал? Беше се настанил при мен.
В миг забравила страховете си, Марис побърза да отвори. Мъжът, който стоеше на прага, й беше познат — бе го видяла в странноприемницата, където се беше настанил Вал.
— Какво е станало?
— Щях да затварям, но от вашето приятелче няма и следа. Помислих си, че си е легнал с някоя хубавица, но после го намерих отвън. Изглежда, е ранен.
— Вал! — извика С’Рела и изтича до вратата. — Къде е? Добре ли е?
— Отнесох го в стаята му — отвърна Рагин. — Трябваше да го влача по стълбите, хич не е лек. Сетих се, че може да го познавате, и дойдох да ви кажа. Що не дойдете да го видите? Не зная още колко ще изкара.