— Тръгваме веднага — каза Марис. — С’Рела, обличай се! — След малко вече бързаха по пътя. Марис носеше фенер. Пътят извиваше покрай стръмни скали и една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална.
Странноприемницата тънеше в мрак, входната врата бе залостена с масивно дървено резе. Рагин ги остави да чакат и заобиколи отзад, за да влезе през някаква „тайна вратичка“. Докато отваряше, го чуха да обяснява:
— Налага се да залоствам нощем. Наоколо се въртят едни типове… Кой ще повярва, че при мен се е настанил летец?
Почти не го слушаха. С’Рела изтича по стълбите към стаята, която бе деляла с Вал. Марис я следваше по петите. Когато влезе, С’Рела вече палеше свещ до леглото.
Тялото, свито под завивките, се размърда неспокойно. С’Рела остави свещта на масата и дръпна одеялото.
Вал извъртя очи и изглежда, я позна. Протегна ръка и се вкопчи в нея отчаяно; хленчеше като ранено животинче. Опита се да заговори, но от гърлото му излязоха само болезнени стонове.
На Марис й призля. Бяха го удряли по главата и ръцете, лицето му бе неузнаваема кървава маса. От сцепената рана на бузата му течеше кръв, имаше засъхнала кръв и по устните и челюстта му.
— Вал! — проплака С’Рела и го погали по главата.
Той се отдръпна и се опита да каже нещо.
Марис се приближи. Вал стискаше С’Рела за ръката и отчаяно я дърпаше към себе си. Но дясната му ръка висеше безжизнено до тялото, а чаршафът под нея беше подгизнал. Марис забеляза, че ръката е изкривена под неестествен ъгъл. Тя коленичи до леглото, докосна я внимателно и Вал извика толкова силно, че С’Рела подскочи. Едва сега Марис забеляза стърчащата през разкъсания ръкав кост.
Рагин ги наблюдаваше от вратата.
— Ръката му е строшена, не я пипайте — намеси се той. — Затуй пищи. Трябваше да чуете как ревеше, докато го влачех нагоре. Мисля, че и краката му са строшени, ама не съм сигурен.
Вал бе притихнал, дишаше на пресекулки.
— Защо не извикаш лечител? — обърна се Марис към Рагин. — Или поне да му дадем нещо за болката?
Рагин я погледна учудено — явно тази идея не му бе хрумнала досега.
— Ама нали вас извиках? Кой ще плаща за лечителя? Този тук няма, това е ясно. Париците му са малко. Вече му прерових багажа.
Марис стисна юмруци и се опита да овладее гнева си.
— Тръгвай веднага да извикаш знахар! — заповяда тя. — Не ме интересува дали ще тичаш десет мили, искам го тук бързо! Ако се забавиш, кълна се, че ще накарам Управителя да затвори тази дупка!
— Летци! — изсумтя мъжът, но отстъпи назад. — Нали все се поддържате един друг. Добре, но кой ще плаща за знахаря, а? Това искам да знам, преди да тръгна.
— Аз ще платя, проклетнико! — тросна се Марис. — Аз! Той е летец и ако костите му зараснат накриво, никога вече няма да лети. Хайде, размърдай се!
Рагин я изгледа ядосано, но все пак се обърна и изтърча надолу по стълбите. Марис се върна при Вал. Той трепереше и стенеше. Всяко, дори най-малкото движение, изглежда, му причиняваше нетърпими болки.
— Не можем ли да му помогнем? — попита я С’Рела.
— Можем — кимна Марис. — Това е кръчма все пак. Слез долу, намери избата и донеси няколко шишета. Това ще облекчи болката, докато дойде лечителят.
С’Рела кимна и тръгна, но при вратата спря.
— А какво да взема? — попита тя. — Вино?
— Не, трябва ни нещо по-силно. Потърси бренди. Или от онази поуитска ракия, дето я правят от жито и картофи…
С’Рела кимна и се скри. След малко се върна с три бутилки и една манерка без надпис, от която се носеше остра миризма. Марис отци от манерката и смръщи вежди.
— Бива си я — кимна тя, след това повдигна внимателно главата на Вал и изля няколко глътки в устата му. Той гълташе, въпреки че му беше ужасно трудно.
Когато — почти след час — Рагин най-сетне се върна с лечителя, Вал бе изгубил съзнание.
— Ето ви го знахаря — изръмжа Рагин, вдигна празните шишета от пода и изгледа Марис. — И за тях ще ми платиш.
Когато приключи с ръката и крака на Вал — Рагин се оказа прав, наистина бяха счупени, при това доста лошо — лечителят подаде на Марис едно шишенце с тъмна течност.
— Това е по-добро от брендито. Ще успокои болката и ще го приспи. — И си тръгна, като остави Марис и С’Рела сами с Вал.
— Летци са го направили, нали? — попита С’Рела през сълзи.
— Счупени са ръката и кракът от едната страна — каза Марис. — Да, приличат ми на летци. Може да не са го направили лично, но да стоят в дъното на тази история. — Споходена от внезапна идея, Марис вдигна купчината разкъсани дрехи от пода и взе да тършува из тях. — Аха! Така и си мислех. Ножа му го няма. Или са го взели, или го е извадил и го е изпуснал.