Почти веднага забеляза на хоризонта светкавица — разкривен тризъбец върху тъмния небосвод на изток. Вятърът внезапно утихна и тя започна да пада, наклони се на една страна, търсейки подходящо течение, и в този миг бурята я удари с всичка сила, внезапна като камшик. Вятърът се върна, изпълнен със свирепа злоба, и тя напъна мишци да го овладее, но той бързо смени посоката. Дъждът я шибаше в лицето, светкавиците я заслепяваха, а грохотът на гръмотевиците беше оглушителен.
Бурята я тласна назад и я преобърна във въздуха, като да беше играчка. Вече не контролираше полета, а се носеше като подмятано от вятъра листенце. Зърна планината, към която се носеше — лъщяща стена от мокри камъни. Опита се да се отклони, но успя само да се извърти с гръб към вятъра. Лявото й крило удари скалата и се сгъна и Марис полетя настрани — крещеше, мъчеше се да лети с едно крило, макар да знаеше, че е невъзможно. Дъждът я заслепяваше, бурята я стискаше в студените си клещи и последната й съзнателна мисъл бе, че смъртта е неизбежна.
Морето я погълна, прекърши я и я изплю. Откриха я по-късно същия ден, в безсъзнание, цялата натрошена, но жива, на три мили от скалите на Тайос.
Когато много дни по-късно, Марис дойде на себе си, бе дошла старостта.
През първата седмица рядко идваше в съзнание, а после не помнеше почти нищо. Болката, когато се движеше или лежеше неподвижно, безкрайните сънища, изпълнени с кошмари. Сънища, в които крачеше из дълги, мрачни тунели — вървеше толкова дълго, че краката започваха да я болят непоносимо, но все не можеше да открие стълбище към небето. Друг път пропадаше безпомощно в небето или се изправяше пред Съвета, защитавайки неясна кауза, само дето никой не чуваше думите й. Беше й горещо, ужасно горещо и не можеше да се помръдне. Някой й бе отнел крилете и я бе завързал. Опитваше се да се освободи, да каже нещо. Трябваше час по-скоро да отлети за някъде със спешно съобщение. Ала не можеше да стане, нито да говори, не знаеше дори дали капките по бузите й са сълзи, или дъжд. Някой избърса лицето й и й даде да пие някаква горчива гъста течност.
Събуди се в голямо легло до запалено огнище, завита с няколко ката дебели одеяла. Беше горещо и тя се помъчи да избута одеялата.
В стаята имаше и други хора, постоянно влизаха и излизаха — някои й бяха приятели и тя ги молеше да махнат одеялата, но те отказваха. Сякаш не я чуваха, ала въпреки това често сядаха на ръба на леглото и й говореха. Разговаряха за минали и настоящи неща, но всичко й се струваше объркано. Въпреки това бе щастлива, че приятелите й са тук.
Дойде Кол, със своите песни, придружаван от Барион, който си беше все същият — засмян, с нисък, басов глас. Появи се старата куцукаща Сена. Веднъж над нея се надвеси Гарвана, облечен с черни дрехи, млад и дързък, същият, какъвто го видя първия път. Гарт й поднесе горещ кивас и й разказа цял куп шеги, на които тя се смя до захлас. Вал Еднокрилия надзърташе от вратата, както винаги мрачен. Често идваше и С’Рела, нейната стара приятелка, за да си поговорят за миналите времена. И Дорел, първата й любов и все още верен приятел, също се появяваше, за да я дари с така жадуваното спокойствие. Имаше и други: стари любовници, които не бе вярвала, че някога ще види, се явяваха пред нея, за да я молят и обвиняват, и също така внезапно изчезваха. Дойде дребният русоляв Т’мар, за да й поднесе издялана от камък фигурка, певецът Халанд, който изглеждаше досущ както по времето, когато още живееше на Малък Кехлибарен.
Имаше още един посетител, който обаче й бе непознат. Всъщност не беше съвсем непознат: тя познаваше докосването му, уверените му ръце и напевния глас, с който произнасяше името й. За разлика от другите гости, той сядаше до нея и държеше главата й в скута си, за да поднася към устните й купичка с чай, топло мляко или супа. Не можеше да си спомни къде го е срещала, но близостта му й бе особено приятна. Беше дребничък и мършав, но с жилесто тяло. Кожата му беше бледа, покрита с безброй ситни лунички. Имаше дълга, лъскава побеляла коса, сресана назад, и пронизващо сини очи. Но макар да се явяваше често, Марис все не можеше да си спомни името му.
Веднъж, когато се пробуди от поредния кошмар и забеляза, че непознатият стои до нея, Марис го помоли да махне одеялата, защото й е горещо.
Той само поклати глава.
— Имаш треска — каза. — В стаята е хладно, а ти си много болна. Одеялата ще те стоплят.
Учудена, че призракът й бе отговорил, Марис се помъчи да седне, за да го разгледа по-добре. Тялото й се подчини неохотно, а лявата й страна се сгърчи от разкъсваща болка.