— Внимавай — предупреди я мъжът и докосна с хладни пръсти челото й. — Костите ти трябва да зараснат, преди да почнеш да се движиш. Ето, пийни. — Той повдигна към устните й купичка с горчива течност. Марис сръбна няколко глътки и почувства как болката и напрежението я напускат.
— Спи и не се безпокой за нищо — рече й мъжът.
— Но кой си ти? — едва успя да произнесе тя.
— Казвам се Еван — отвърна той. — Лечител съм. От много седмици се грижа за теб. Вече си по-добре, но си още слаба. Сега трябва да спиш, за да трупаш сили.
— Седмици. — Думата я изплаши. Значи беше много болна, щом бе прекарала седмици в къщата на лечителя. — К-къде съм?
Той опря силните си пръсти до устните й, за да я накара да замълчи.
— На Тайос. Край на въпросите. Ще ти разкажа всичко, когато поукрепнеш. Спи сега. Остави на тялото ти да те излекува.
Марис спря да се съпротивлява и се отдаде на съня. Щеше й се само да престане да сънува, но въпреки това отново се озова сред бури и неукротими ветрове.
Когато пак се събуди, беше съвсем тъмно. Още щом се размърда, Еван се надвеси над нея, после разрови огъня и седна на леглото.
— Треската отмина — каза той. — Но не си оздравяла. Зная, че искаш да станеш, не е никак лесно да лежиш толкова дълго. Но трябва да потърпиш. Още си много слаба, а тялото ти ще оздравее само ако не го претоварваш. Ако не можеш да лежиш неподвижно, ще ти дам още тесис.
— Тесис? — повтори тя и гласът й прозвуча някак чуждо. Закашля се и се опита да си прочисти гърлото.
— Горчивата напитка, която успокоява ума и тялото и докарва сън и отпускане, за да прогони болката. Чудесна билка, целебна, но в големи количества е отровна. Налагаше се да ти я давам често — доста по-често, отколкото ми се искаше. Инак трябваше да те връзваме, защото ти се бореше и мяташе, което пречеше на строшените кости да зараснат. Тесисът осигурява спокоен, оздравителен сън и притъпява болката. Но аз смятам, че ти вече можеш да се справяш с болката. Ако не можеш, ще ти дам още тесис. Разбра ли ме, Марис?
— Да — отвърна тя и го погледна в очите. — Разбрах те. Ще се опитам да лежа неподвижно. Напомняй ми от време на време.
Той се усмихна.
— Ще ти напомням. Привикнала си към постоянно движение и бързи промени на обстановката. Но няма място на света, където да отидеш, за да си възвърнеш предишната сила — ще трябва да лежиш тук и да се помъчиш да си търпелива.
Марис понечи да кимне, но почувства тъпа болка във врата.
— Не мога да съм търпелива — оплака се тя.
— Сигурно. Но пък чух, че си била силна личност. Използвай сега тази сила и ще се възстановиш по-бързо.
— Искам обаче да ми кажеш истината — продължи Марис. Следеше внимателно изражението му, за да разгадае отговора. Имаше чувството, че в жилите й тече студена отрова. Тялото й тръпнеше за движение.
— Ще ти кажа това, което знам — отвърна Еван.
Тя почувства, че гърлото й е сковано от страх. Едва успя да продължи, почти шепнешком:
— Какво… какво е положението ми? — Тя затвори очи, за да не вижда лицето му.
— Травмата е много тежка, но ще я преживееш. — Той я погали по бузата и тя отвори очи. — При падането и двата ти крака са се строшили, левият — на четири места. Нагласих ги и изглежда, се възстановяват добре — не толкова бързо, колкото ако беше млада, но мисля, че ще можеш да ходиш, без да накуцваш. Лявата ти ръка също беше счупена, на едно място костта се подаваше навън. В началото дори смятах, че ще се наложи да я ампутирам. Почистих раната и използвах екстракт от огнено цвете и други билки. Още дълго ще остане схваната, но мисля, че нервът не е засегнат и постепенно мускулите ще се раздвижат. Имаш две счупени ребра и си си ударила главата в скалите. Три дни беше в безсъзнание — не знаех дали ще успея да те върна на този свят.
— Само три пострадали крайника — засмя се тъжно Марис. — Какво пък, съвсем прилично кацане. — Тя се намръщи. — А съобщението…
Еван кимна.
— Докато се мяташе в треска, го повтаряше непрестанно, като напев. Не се безпокой. Съобщихме на Управителя за злополуката и той прати друг летец.
— Естествено — прошепна Марис и почувства как на душата й олеква.
— Спешно съобщение, няма що — продължи с горчивина Еван. — Не можеше ли да почака по-благоприятно време? Да те прати право в бурята — можеше да загинеш. Войната не е избухнала, но вече имаше отделни стълкновения, загинаха невинни хора.
Горчивината, с която говореше, я изненада.
— Еван — рече тя, — летецът е този, който решава кога да лети. Управителите нямат власт над нас, независимо дали има война, или не. Аз бързах да напусна този мрачен остров и пренебрегнах опасното време.