— А сега същият този мрачен остров се превърна в твой дом.
— Но за колко дълго? — попита тя. — Кога пак ще мога да летя?
Той я погледна, но не отговори.
Марис изведнъж почувства, че нещо не е наред.
— Крилете ми! — Тя понечи да се изправи. — Да не съм ги загубила?
Еван се наведе и я задържа.
— Стой мирно! — скарай се той.
— Ух, забравих — прошепна тя. — Ще стоя мирно. Но моля те, кажи ми?…
— Прибрал съм ги — отвърна той и поклати глава. — Летци! Трябваше да го предвидя — и друг път съм лекувал такива като теб. Трябваше да ги окача до леглото ти, за да ги видиш веднага щом отвориш очи. Управителят искаше да ги отнесе на поправка, но аз не му позволих. Ей сега ще ги донеса. — Той стана и излезе от стаята. След няколко минути се върна с нейните криле.
Бяха изкривени, счупени и не можеха да се сгънат правилно. Металната тъкан можеше да издържи на всякакви удари, но подпорите и сегментите бяха пострадали сериозно — повечето бяха извити, няколко — строшени. Увиснали безпомощно в ръцете на Еван, крилете изглеждаха така, сякаш никога вече няма да бъдат използвани.
Но Марис знаеше, че не е така. Най-важното бе, че не ги бе изгубила в морето. Сърцето й се сви, като ги зърна. Те бяха нейният живот. Отново щеше да лети.
— Благодаря ти — промълви тя и се помъчи да сдържи сълзите си.
Еван ги окачи на стената срещу леглото, така че Марис да ги вижда постоянно. След това се обърна към нея.
— Възстановяването на тялото ти ще е по-дълго и по-мъчително, отколкото поправката на крилете — рече той. — Много по-продължително, отколкото ти се иска. Няма да е въпрос на седмици, а на месеци, и то на много месеци. Още не мога да кажа колко. Костите ти са натрошени; мускулите и сухожилията — скъсани на много места. А и не си вече на възраст, че да се изправиш бързо на крака. Пак ще вървиш, но за летенето…
— Ще летя. Краката и ръцете ми ще се оправят — решително заяви Марис.
— Надявам се. Но дали това ще е достатъчно? — Той се наведе над нея със загрижено изражение. — Травмата на главата може да повлияе на зрението и да наруши усета за равновесие.
— О, престани, моля те! — Очите й се напълниха със сълзи.
— Рано е да се каже — побърза да вметне той. — Съжалявам. — Еван я погали по бузата. — Но сега ти е нужна почивка. Пак ще си сложиш крилете, но чак след като аз кажа, че си готова за това.
— Един безкрил знахар ще казва на летеца кога да лети! — промърмори намусено Марис.
Ала периодът на принудително бездействие се оказа много по-трудно поносим, отколкото бе предполагала. Тя прекарваше по-дълго време в будуване и ставаше все по-неспокойна. Еван непрестанно се навърташе около нея, напомняше й да лежи неподвижно, говореше й, за да отклонява мислите й.
Освен че бе добър лечител, оказа се, че е и даровит разказвач. Трезв и наблюдателен човек, той умееше да забелязва подробностите и да им обръща нужното внимание. Често я докарваше до смях и дори успяваше да я накара да забрави, макар и за няколко минути, че е прикована към леглото.
В началото й разказваше различни истории за тайоското общество, при това описанията му бяха толкова образни, че почти можеше да си представи техните герои. Но след време започна да й говори за себе си, да й разкрива живота си, сякаш в замяна на онова, което бе научил от нея, докато бе бълнувала.
Родил се преди шейсет години в гъстите гори на Тайос, остров в най-северната част на Източния архипелаг. Родителите му били дървосекачи. Имало и други семейства в гората, други деца, с които да си играе, но от малък Еван имал склонност да се усамотява. Криел се из шубраците, наблюдавал поведението на горските животни, знаел местата, където растат най-красивите цветя и най-вкусните корени, умеел да седи с часове неподвижно, с къшей хляб в протегнатата си ръка, за да примами някоя птица.
Когато навършил шестнайсет, се влюбил в една пътуваща акушерка. Джейни била дребна мургава женица, остроумна и с хаплив език. За да остане край нея, той й предложил да й стане помощник. В началото тя била учудена от внезапния му интерес, но сетне склонила и така неусетно се превърнала в първата му учителка в знахарския занаят.
В навечерието на нейното заминаване Еван й признал любовта си. Тя отказала да остане, отказала и да го вземе със себе си — нито като любовник, нито като помощник, макар да признала, че бил възприемчив ученик и имал дарба. Тръгнала си сама и така приключила тази история.
Еван продължил да усъвършенства новопридобитите си умения и след заминаването на Джейни. И тъй като най-близкият лечител бил в Тоси — селце на един ден път от тяхното, го търсели все по-често. С времето той си уредил да чиракува при знахаря в Тоси. Можело също да го пратят в училището за знахари, но то било на друг остров, а пътуването по море го плашело.