Когато научил всичко, което знаел тосийският знахар, Еван се върнал в гората. Не се оженил, но и не бил все вече самотник. Жените често търсели утеха в обятията му и той не им отказвал.
Марис слушаше неговия мек, мелодичен глас и съзерцаваше с часове лицето му — лице, което й бе станало близко, сякаш е бил и неин любовник. Понякога се питаше дали Еван наистина е толкова самоуверен, колкото изглежда.
Един ден, докато й разказваше поредната история, тя го прекъсна с въпрос:
— Еван, влюбвал ли си се някога? Искам да кажа, след като Джейни си е заминала.
Той я погледна изненадано.
— Разбира се. Нали ти разказах…
— Но не достатъчно, за да поискаш да се ожениш.
— Понякога ми се е искало. Със С’Рай например — тя живя тук почти цяла година и двамата бяхме много щастливи. Дори я помолих да остане. Но тя имаше свой живот другаде. Не й харесваше в гората и си тръгна.
— А ти защо не тръгна с нея? Тя ли не те искаше?
— Напротив, поиска. Но не можех да го приема.
— Никога ли не си ходил на друго място?
— Обиколил съм целия Тайос, навсякъде, където са ме викали. Когато бях млад, прекарах две години в Тоси.
— Целият Тайос не е нещо особено — отвърна Марис. — На едни места има гора, на други скали — все същото.
— Да, за теб сигурно е така — засмя се Еван. — Ти едва ли можеш да различиш един вид гора от друг.
Това очевидно не изискваше коментар, но Марис продължи да настоява:
— Никога ли не си напускал Тайос?
Еван се намръщи.
— Веднъж — призна той. — Случи се нещастие — един кораб се разби в скалите, имаше тежко пострадала жена. Откараха ме с лодка, за да я прегледам. Толкова лошо ми беше, че едва успях да й окажа помощ.
Марис се усмихна съчувствено, но поклати глава.
— Как можеш да твърдиш, че това е единственото място, където можеш да живееш, след като не си бил никъде другаде?
— Марис, не твърдя, че това е най-хубавото място. Ако бях заминал, сигурно животът ми щеше да е съвсем различен. Но го избрах такъв и той е моят живот — за добро или лошо. Късно е да съжалявам за пропуснатите възможности. И така съм щастлив. — Той се надигна, за да сложи край на разговора. — Време е да поспиш.
— А мога ли…
— Можеш да правиш каквото си искаш, стига да продължаваш да лежиш неподвижно по гръб.
Марис се засмя, а той се наведе да я нагласи в леглото. Длъжна бе да признае, че седенето я изморяваше и почивката бе истинско облекчение. Не разбираше защо се изморява толкова лесно, след като има само няколко счупени кости. Затвори очи и заслуша как Еван слага още дърва в огъня.
Постепенно се замисли за него. Усещаше, че я привлича, а и обстоятелствата естествено бяха довели до една по-голяма интимност в отношенията им. Веднъж, в просъница, дори си представи, че са любовници. Но напоследък вече си даваше сметка, че макар да го харесва, ще го напусне заедно с острова му веднага щом може отново да лети. Все пак й бе приятно да знае, че двамата винаги ще си останат приятели. Стига да не обръщаше внимание на блясъка в очите му и силните му жилести ръце.
Тя се усмихна, прозя се и се унесе в сън — присъни й се, че учи Еван да лети.
На следващия ден пристигна С’Рела.
Марис бе още сънена и отначало си помисли, че сънува. Задушната стая изведнъж се изпълни със свеж полъх и остър мирис на морски ветрове и когато вдигна глава, Марис видя, че на прага стои С’Рела, метнала сгънатите си криле на рамо. В началото й заприлича на онова свито срамежливо момиче, каквото беше преди повече от двайсет години, когато я бе учила да лети. Но после С’Рела се усмихна и тази зряла, самоуверена усмивка промени лицето й и извади на бял свят следите, оставени от времето. А когато пристъпи напред, призракът на С’Рела от „Дървокрил“ изчезна напълно и тя стана С’Рела от Велет, опитен летец и майка на две големи момичета. Прегърнаха се — малко несръчно, заради превръзката на лявата ръка на Марис.
— Дойдох веднага щом научих — каза С’Рела. — Съжалявам, че толкова се забавих, но връзката между летците не е такава, каквато беше, особено за един еднокрил. Сигурно нямаше да съм тук, ако не беше една случайност. Трябваше да отнеса съобщение на Голям Шотан, а след това реших да се отбия на Ейрие. Странно хрумване, като си помисля — не бях летяла дотам четири или пет години. Срещнах Корина — тъкмо идваше от Кехлибарен. Та тя ми каза, че един летец от Изтока наскоро донесъл новината за теб. Излетях веднага. Бях толкова разтревожена… — Тя млъкна, преглътна мъчително и отново прегърна Марис.