— Чакай да ги окача — намеси се Еван и взе крилете й. С’Рела му кимна с благодарност, без да откъсва поглед от Марис.
— Как си? — попита тя.
Марис се усмихна, отметна одеялото със здравата си ръка и показа бинтованите си крака.
— Строшени са, но зарастват. Така поне твърди Еван. Ребрата вече не ме болят. Скоро ще ми свалят превръзките от краката — да знаеш само как сърбят раните.
— А ръката ти?
Марис погледна към Еван, очаквайки отговора от него.
— Не ме поставяй в неудобно положение, Марис — каза той. — Не зная много повече от теб. Струва ми се, че ръката ти зараства правилно, а опасността от инфекция вече отмина. Що се отнася до краката ти, след няколко дни ще можеш да ги чешеш на воля.
Марис едва не подскочи от радост, но се сепна и се овладя. Изведнъж пребледня и преглътна болезнено. Еван пристъпи към нея намръщено.
— Какво стана? Заболя ли те нещо?
— Нищо — отвърна Марис малко припряно. — Нищо ми няма. Е, почувствах се зле. Сигурно защото си мръднах ръката.
Еван кимна, но не изглеждаше успокоен.
— Ще направя чай — каза той и остави двете жени сами.
— А сега да чуя новините — заговори веднага Марис. — Моите вече ги научи. Еван е чудесен човек, но оздравявам бавно и се чувствам ужасно изолирана.
— Местенцето е доста глухо — съгласи се С’Рела. — И студено.
Марис се засмя. За южняците всички острови извън техния архипелаг бяха студени и неприятни.
— Откъде да започна? — попита С’Рела. — От добрите новини или от лошите? Клюките или политиката? Какво искаш да знаеш?
— Всичко — отвърна Марис. — Но първо ми кажи за дъщерите си.
С’Рела се усмихна.
— С’Рена реши да се омъжи за Арно, момчето, което отговаря за търговията с месо в пристанището на Гар. Тя пък държи сергия за плодове и ще обединят търговията.
Марис се засмя.
— Дано да им потръгне.
С’Рела въздъхна.
— Чудя се само това брак по сметка ли е, или какво? В душата на това момиче като че ли няма капчица романтика. Понякога не мога да повярвам, че ми е дъщеря.
— Затова пък Марис има романтика за двама. Как е тя?
— О, скитосва. Влюбена е в един певец. От близо месец нямам вест от нея.
Еван донесе две димящи купи чай, негово собствено производство, с ухание на бели цветчета, и дискретно излезе.
— Някакви новини от Ейрие? — попита Марис.
— Оскъдни, но нищо добро. Джеймис изчезнал по време на полет между Гийр и Голям Шотан. Летците се боят, че се е изгубил в океана.
— О! — въздъхна Марис. — Съжалявам. Не го познавам добре, но казват, че е добър летец. Баща му беше председател на Съвета, когато създавахме първите академии.
С’Рела кимна и продължи:
— Лори от Вейрон роди. Но детето беше недоносено и умря след седмица. Отчаяна е, Гарет също, разбира се. Братът на Т’кейтин загина по време на буря. Сигурно знаеш, че беше капитан на търговски кораб. Казват, че бурята отнесла цяла флотилия. Времената са трудни, Марис. Чух, че на Ломарон пак започнала война.
— Скоро същото може да се случи и на Тайос — мрачно каза Марис. — Нямаш ли някакви радостни новини?
С’Рела поклати глава.
— Ейрие не е като в по-ранните дни. Имам чувството, че не съм добре дошла там. Сякаш осквернявам последната обител на истинските летци. Виждам, че се чувстват неспокойни, макар Корина и още неколцина да се преструват на любезни.
Марис кимна. Това не беше нищо ново. Напрежението между летците и еднокрилите нарастваше от година на година. Семействата на потомствените летци чувстваха заплаха от наплива на амбициозните безкрили.
— Как е Вал? — попита тя.
— Вал си е Вал. Забогатял е, но инак не се е променил. Последния път, когато посетих Морски зъб, носеше колан от метални брънки. Сигурно струва цяло състояние. Много работи с дървокрили. Всички го търсят. Свободното си време прекарва в Града на бурите с Атен, Деймън, Ро и други еднокрили дружки. Чух, че си взел жена от Поуит, но едва ли си е направил труда да го съобщи на Кара. Опитах се да му се скарам, но нали го знаеш колко слуша…
Марис се усмихна.
— Знам. — Тя сръбна от чая, докато С’Рела продължаваше дай разказва новини от целия Пристан на ветровете. Разговаряха за стари летци, за приятели и техните семейства, докъде са летели и какво ли не още. Марис беше истински щастлива. Вече не й се струваше, че е пленничка на собственото си страдание — до няколко дни отново щеше да се изправи на крака, а С’Рела, най-близката й приятелка, бе до нея, за да й напомни, че животът зад стените си е все същият.