След два часа към тях се присъедини Еван — поднесе им плато със сирене, прясно изпечен хляб и пържени яйца с лук и чушки. Разговорът бе изострил апетита на Марис и тя си хапна с удоволствие.
Неусетно заговориха за политика.
— Ще има ли война тук? — попита С’Рела. — Каква е причината?
— Една скала — изръмжа Еван. — Миля на две. Дори няма име. Разположена е точно в средата на Таринския пролив между Тайос и Трейн и открай време я смятат за безполезна. Но наскоро откриха на нея желязо. Пристигнала експедиция от Трейн и започнала да разработва жилата. Само че скалата е съвсем мъничко по-близо до Тайос и нашият Управител заяви, че ни принадлежи. Прати дузина бранници да завладеят мината, но трейнците ги прогонили и започнали да се укрепват на скалата.
— Ако питаш мен, Тайос май няма легални права, след като другите са открили първи желязото. Управителят наистина ли иска да започне война?
Еван въздъхна.
— Ще ми се да не беше така. Но той е войнствен и алчен мъж. Веднъж вече е воювал с Трейн при рибарски спорове и сигурно ще го направи отново. Предпочита да загинат хора, вместо да бъде намерен компромис.
— Съобщението, което трябваше да отнеса на Трейн, бе пълно със заплахи — съобщи Марис. — Чудя се как войната още не е избухнала.
— И двата острова събират армии и търсят съюзници — обясни Еван. — Казват, че всеки ден кацат и отлитат летци. С’Рела, сигурно и на теб ще ти поръчат нещо, когато си тръгваш. Нашите летци, Тия и Джем, не са имали ден почивка от месеци. Джем разнася съобщенията през пролива, а Тия — до потенциалните ни съюзници. За щастие, никой от тях не е заинтересуван. Тия носи само вежливи откази. Мисля, че само това сдържа войната да избухне веднага. — Той въздъхна отново. — Но всичко е въпрос на време. Доста хора ще загинат, преди да се реши въпросът. Ще ме викат да кърпя онези, които стават за кърпене. Странна работа — дават на лечителя да поправя стореното, но не и да се изказва срещу онези, които са причина за злините.
— Аз пък нямам търпение да се махна оттук — призна Марис. Като всички летци, тя изпитваше досада и безразличие от военните конфликти. Летците стояха над тях, те бяха неутрални и никога не страдаха. Войната очевидно бе нещо, за което трябва да се съжалява, но тя никога не я бе засегнала, нито някой от приятелите й, и затова не й се струваше толкова страшна. — Когато бях млада, можех да запаметя съобщението, без дори да вниквам в същността му. Изглежда, съм изгубила тази дарба. Някои от думите, които пренасях, ми отнемаха радостта от полета.
— Така е — съгласи се С’Рела. — Виждала съм резултатите от вестите, които съм разнасяла, и те са ме натъжавали.
— А не бива — отвърна Марис. — Ние сме летци. Не носим отговорност.
— Вал обаче не е съгласен с това — рече С’Рела. — Веднъж спорих с него. Той смята, че сме отговорни.
— Мисля, че го разбирам — кимна Марис.
— В какъв смисъл? — попита намръщено С’Рела.
— Изненадана съм, че не ти е казвал. Баща му е бил обесен. Един летец пренесъл заповедта за екзекуцията от Ломарон до Южен Арен. Всъщност летецът бил не друг, а Арак. Помниш ли го?
— Никога няма да го забравя — отвърна С’Рела. — Вал подозира, че точно той стои зад среднощното му нападение. — Тя се усмихна натъжено. — Помня също и гуляя, който Вал организира на Морски зъб, когато Арак умря — имаше какви ли не вкуснотии.
Еван гледаше замислено двете жени.
— Защо носите съобщения, след като те ви карат да се чувствате виновни? — попита той.
— Правя го, защото съм летец — отвърна С’Рела. — Това ми е работата. Отговорността върви с крилете.
— Сигурно — отвърна Еван, стана и започна да събира празните чинии. — Аз обаче не бих разсъждавал така. Не съм се родил в семейство на летци.
— Ние също — каза Марис, но Еван вече излизаше. Стана й обидно, но С’Рела заговори отново. Марис се увлече от разговора и бързо забрави за тази дребна случка.
Дойде време да свалят превръзките от краката. Еван й обеща, че скоро ще свали и бинтовете от лявата й ръка.
Когато за първи път ги зърна, Марис заплака. Краката й бяха изтънели и бледи, с атрофични мускули. Еван почна да ги масажира и да ги маже с билкови разтвори, които възвръщаха силите на отдавна неизползваните мускули. Когато най-сетне свърши и се изправи, Марис вече едва сдържаше нетърпението си.
— Мога ли да вървя? — попита тя.
Той я погледна и се засмя.
— Не знам. Можеш ли?
Сърцето й подскочи от предизвикателството и тя пусна крака от ръба на леглото. С’Рела предложи да я подкрепя, но тя махна с ръка.
След това се изправи. Надигна се — без чужда помощ. Но нещо не беше наред. Зави й се свят, лицето й пребледня.