— Можеш ли да минеш по тази летва?
Марис се подсмихна подигравателно. Разбира се, че можеше.
Надигна се бавно от креслото, като се подпираше на облегалката. Подът не се завъртя под краката й, като в първия ден. Измина няколко крачки спокойно, без чужда помощ. Стори й се абсурдно да се говори, че чувството й за равновесие било нарушено.
— Искаш ли да подскачам по нея на един крак?
— Не. Просто мини.
Марис стъпи на летвата. Не беше достатъчно широка и трябваше да пристъпва поред. Спомни си тесните скални пътеки, по които бе търчала като малка, и се подсмихна.
Летвата се заклати под краката й и Марис извика и залитна. Еван я хвана.
— Ти я бутна! — оплака се тя, завладяна от неочакван гняв. Но думите прозвучаха детински дори на самата нея. Еван стоеше и я гледаше. Марис направи усилие да се успокои. — Извинявай. Ще опитам пак.
Той я пусна, без да каже нищо, и отстъпи назад. Този път Марис успя да измине три крачки. На третата се олюля, стъпи на пода, после отново стъпи на летвата, помъчи се да продължи по нея и изведнъж полетя настрани.
Еван не беше до нея да я улови. Марис падна и изохка.
— Стига толкова, Марис — чу тя уверения му глас. Той се наведе и вдигна летвата. Едва сега тя чу тихия плач на С’Рела.
— Е, добре — въздъхна Марис. Мъчеше се да не издава чувствата си. — Признавам, нещо не е наред. Но аз още се възстановявам. Дай ми време и ще се оправя. И отново ще летя.
На следващата сутрин Марис се зае с упражненията. Еван й донесе тежести от камъни и тя затренира усилено. Беше изненадана от това колко са отслабнали ръцете й, докато бе лежала в леглото.
Твърдо решена да се върне в небето, Марис поръча да пратят крилете за поправка на местния ковач. Макар да беше претрупан с работа, той обеща да се захване веднага с ремонта — никой не можеше да пренебрегне молбата на един летец. И наистина — скоро й донесе поправените криле.
Щом ги получи, Марис ги провери грижливо, като разгъна поотделно всеки сегмент и внимателно прегледа закрепването на плата. Ръцете й вършеха тази работа, сякаш въобще не беше прекъсвала заниманията си — това бяха ръце на летец и от всички дейности на света най-добре се справяха с тази. Марис бе почти изкушена да пъхне ръцете си в презрамките и да се изкачи на хълма. Още не си беше възстановила усета за равновесие, но имаше чувството, че вече пристъпва по-уверено. Всяка вечер правеше тайни опити с летвата. Досега не бе сполучила да стигне до другия край, но ставаше все по-добра. И все пак още не беше готова да си сложи крилете.
Когато не се упражняваше, излизаше да се разхожда с Еван из гората. Той й показваше различни билки и обясняваше за какво могат да бъдат полезни. Показваше й и тукашните животни — студените гори на острова бяха обитавани от зверове, каквито нямаше в горите на Малък Кехлибарен: чудата белезникава сврака с алени очи идваше да си клъвне корички от ръката й; Еван знаеше скритите входове към тунелите на косматите маймуни, а веднъж я улови за ръката и й показа качулат палач, който подскачаше безшумно от крак на крак в преследване на жертвата си.
Марис му разказваше различни случки от живота си — истории, свързани с полети или с далечни острови. Беше летяла близо четирийсет години и сега от главата й бликаха спомени. Разказа му за живота на Малък Кехлибарен, за Града на бурите с неговите вятърни мелници и грамадни пристанища, за снежнобелите глетчери на Артелия и за петте огнени планини на Ембърс. Описа му самотата на Външните острови, отвъд които се простираше Безкрайният океан, разказа му за братството, процъфтявало на Ейрие преди летците да се разделят на групи.
Никой от двамата не заговори за онова, което лежеше между тях, което ги разделяше. Еван не й противоречеше, когато тя говореше за това, че скоро отново ще лети, нито тя споменаваше невидимата травма в главата си. Темата беше като тесен мост над тресавище, върху който никой не смееше да стъпи. Марис не споменаваше за пристъпите на световъртеж, които я спохождаха от време на време.
Един ден, тъкмо когато излизаха от къщата, Марис го помоли да не ходят в гората.
— Дърветата ме потискат — оплака се тя. — Имам нужда от открито небе, от чист въздух. Колко далеч е морето?
Еван посочи на север.
— На около две мили натам. Нали виждаш — там, където дърветата се разреждат.
Марис се засмя.
— Казваш го с безпокойство. Така ли се чувстваш, когато наоколо няма дървета? Не е необходимо да идваш с мен. Все пак не мога да разбера как тази гора не те потиска. Тук мирише само на влага, на гнили листа и на мъх.