— На добър път — извикай той на прощаване.
Марис отвори уста, после я затвори. Помълча и каза:
— И на теб. Внимавай, инак… — Но не довърши. Обърна му гръб, затича се и скочи от Ейрие, право в нощното небе, раздирано от ветровете.
Беше дълъг и самотен полет над озарения от звезди океан. Нищо не помръдваше. Духаше източен вятър, който я принуждаваше през целия път да лети косо, губейки време и сили. Когато най-сетне забеляза светлините на своя остров, Малкия Кехлибарен, наближаваше полунощ.
На площадката за кацане имаше светлина. Видя я отдалече и си помисли, че я е запалил някой от помощниците. Но беше малко вероятно да са останали толкова до късно при площадката — малцина летяха нощем. Начумери се учудено и кацна тежко.
Изстена болезнено, изправи се и почна да разкопчава презрамките. Ядоса се, че се беше разсеяла от необяснимата светлина. Междувременно светлината се приближаваше към нея.
— Реши значи най-сетне да се върнеш — рече гласът, рязко и гневно. Беше баща й, Ръс, по-точно вторият й баща. Крачеше към нея, стиснал в лявата си ръка фенер — дясната се поклащаше безжизнено.
— Отбих се до Ейрие — оправда се тя. — Нали не си се тревожил?
— Трябваше да иде Кол, а не ти — тросна се той.
— Кол още спеше — отвърна тя. — Пък и той е твърде бавен — щеше да изпусне подходящия вятър. Щеше да го застигне дъждът и тогава щеше да лети цяла вечност. Още не го бива да се справя с дъждовете.
— Значи му е време да се научи. Да си вземе поука от собствените си грешки. Досега го учи ти, занапред ще го обучават крилете. Не ти, сега той е летец.
Марис потрепери, сякаш я бяха ударили. Това бе човекът, който я бе учил да лети, който се гордееше с нея заради инстинктивния начин, по който схващаше наставленията му. „Тези криле един ден ще ти принадлежат“ — й бе казвал неведнъж, макар да нямаха кръвно родство. Взеха я с жена му за свое дете, след като бяха разбрали, че няма надежда да имат свое. След жестоко падане той бе изгубил завинаги надеждата да литне отново в небесата и не му оставаше друго, освен да си намери заместник — дори и да не е наследник, поне да е някой, когото да обича. Жена му бе отказала да се учи да лети — беше живяла трийсет и пет години като безкрила и не смееше и да си помисли, че би могла да скочи от скалата. Така изборът му падна на Марис — осиновиха я и с течение на времето я обикнаха. Марис — дъщеря на рибар, която предпочиташе да зяпа летците, вместо да си играе с другите деца.
А после, неочаквано, се бе родил Кол. Майка му бе умряла след трудно и продължително раждане — макар тогава още да бе малка, Марис си спомняше нощта, изпълнена с развълнувани хора и по-късно втория си баща, свит и разплакан в ъгъла. Но Кол бе останал жив. На Марис се падна ролята на сестра и майка и тя го обикна като свой брат и син. В началото никой не вярваше, че ще оживее. Тя беше щастлива, когато малкият се закрепи, и разделяше грижите си за него с времето, посветено на упражнения с крилете.
До нощта, когато баща й дойде да й съобщи, че Кол, който тогава още беше дете, ще бъде този, който ще получи неговите криле.
— Но аз съм много по-добър летец, отколкото той ще стане някога — възрази с разтреперан глас Марис.
— Не го отричам. Но това не променя нещата. Той е мой наследник.
— Не е честно! — извика тя. Кол беше още мъничък и твърде слаб, за да носи криле, но с времето щеше да заякне — тя го знаеше. Марис нямаше право да възразява. Такъв беше законът на летците, зачитан и спазван още от древни времена, когато звездните мореплаватели бяха изковали първите криле. Първородната рожба в семейството наследява крилете на родителя. Способностите не значеха нищо — така гласеше наследственият закон, а Марис, която произхождаше от семейство на рибари, щеше да получи само една очукана рибарска лодка.
— Честен или не, такъв е законът, Марис. И ти го знаеш отдавна, макар да се преструваше, че не съществува. От години си играеш на летец и аз ти позволявах, защото те обичам и защото Кол се нуждаеше от опитен и умел учител, а и островът ни е твърде голям, за да разчита само на двама летци. Но през цялото време знаеше, че ще дойде този ден.
„Защо се държи така? — запита се тя. — Много добре знае какво ми е да се разделя с небето.“
— Хайде, тръгвай с мен — рече той. — Никога повече няма да летиш.
Крилете й още бяха разгънати, беше откопчала само една презрамка.
— Ще избягам! — извика тя като обезумяла. — И никога вече няма да ме видиш. Ще ида на някой остров, където си нямат собствен летец. Ще се радват да им служа и хич няма да попитат откъде имам крилете.