— Чудесни ухания — отвърна Еван с усмивка. Двамата тръгнаха на север. — За мен морето е студено, празно и страшно. По-уютно се чувствам в гората.
— Еван, двамата с теб сме толкова различни! — Тя го докосна по рамото и се усмихна, в известен смисъл доволна от този контраст. След това вдигна глава и подуши въздуха. — Да, вече усещам морето!
— Можеше да го подушиш още на прага на къщата. Тайос е заобиколен от море.
— Миризмата на гората е по-силна. — Дърветата се разредиха и Марис почувства, че й олеква на душата. Едва сега осъзна колко са й липсвали шумът на прибоя и острият солен мирис. Гората внезапно свърши и след нея се показаха скали. Марис се затича, спря на ръба на скалата, пое въздух с пълни гърди и се загледа към небето и морето.
Небето беше в цвят на индиго, накъсано от сиви перести облаци. Вятърът беше сравнително слаб, но ако се съдеше по движението на птиците, малко по-високо вече се усилваше. Денят едва ли бе подходящ за пренасяне на спешни съобщения, но ставаше за игри и забавления във въздуха. Тя чу стъпките на Еван.
— Сигурно ще ми кажеш, че не е красиво — подметна през рамо. Марис пристъпи още крачка напред, застана на ръба на скалата и погледна надолу… и изведнъж почувства, че светът около нея се върти.
Извика уплашено, разпери ръце, за да се хване, и започна да пада… да пада и да пада, и дори ръцете на Еван, които я обгърнаха грижовно, не можеха да й върнат изгубеното усещане за спокойствие.
Целият следващ ден бушува буря. Марис остана вкъщи, потънала в депресия. Премисляше отново и отново онова, което се бе случило на скалите. Пропусна упражненията. Яде съвсем малко и трябваше да си наложи с усилие на волята да поработи върху крилете. Еван я наблюдаваше мълчаливо, сбърчил вежди.
Дъждът продължи и на следващия ден, но постепенно отслабваше. Еван каза, че трябва да излезе.
— Ще ида до пристанището да купя това-онова. Някои билки, дето не растат тука. Тъкмо ще чуя новините.
— Хубаво — отвърна Марис. Чувстваше се уморена, макар да не бе правила нищо след закуска.
— Не искаш ли да се поразходиш с мен? Досега не си виждала пристанището.
— Не — поклати глава Марис. — Не ми е до разходки. Ще си стоя тук.
Еван се начумери, но не му оставаше друго. Той стана и взе наметалото си.
— Добре. Ще гледам да се върна преди стъмване.
Но се прибра доста след залез-слънце, с кошница, натъпкана с изсушени треви. Дъждът най-сетне бе спрял. Марис го очакваше обезпокоена.
— Закъсня — укори го тя, когато той влезе и смъкна мокрото наметало. — Да не ти се е случило нещо?
Той й се усмихна. Марис не го бе виждала толкова щастлив.
— Нося новини, добри новини. В пристанището само за това говорят. Няма да има война. Управителите на Тайос и Трейн са договорили среща на спорния остров, за да си поделят правата за разработване на мината!
— Значи няма да има война — замислено повтори Марис. — Странно, наистина. Но как е станало?
Еван запали огъня, за да направи чай.
— Съвсем случайно — обясни той. — Тия се върнала от поредната безплодна мисия. Всички отказвали подкрепа на нашия Управител. Лишен от съюзници, той, изглежда, изгубил желание да продължи със заплахите. Яд го е, ама какво може да направи? Нищо. Накрая пратил Джем на Трейн да подготви срещата — по-добре да получи дял, отколкото да се лиши от цялата придобивка. Мислех, че ще намери съюзници на Чеслин или Тринел, особено ако предложи голям дял от желязото. Но какво значение има това? Важното е, че няма да има война. Тайос празнува — освен бранниците, които се надяваха да си натъпчат джобовете с монети. Мисля, че и ние трябва да си направим празненство.
Еван отиде при кошницата, порови вътре и извади една голяма лунна риба.
— Реших, че морската храна ще ти подейства добре. Знам една рецепта за тази рибка с горски подправки. — Той я отнесе при масата и започна да я чисти, като си подсвиркваше щастливо. Неусетно Марис взе да се заразява от настроението му.
На вратата се почука силно. Еван вдигна глава и се намръщи.
— Сигурно ще ме викат някъде — въздъхна той. — Марис, отвори, ако обичаш. Ръцете ми са изцапани.
Момичето, което стоеше на вратата, носеше тъмнозелена униформа с кожена яка. Очевидно беше от бранниците на Управителя, навярно вестоносец.
— Марис от Малък Кехлибарен? — попита тя.
— Да — отвърна Марис.
Момичето кимна.
— Управителят на Тайос ви поздравява и ви кани, вас и лечителя Еван, на почетна вечеря утре. Стига състоянието да ви позволява.
— Състоянието ми позволява — отвърна Марис. — На какво дължим тази чест, момиче?