Марис се засмя.
— Каква ирония! Корм винаги е искал да ми вземе крилете. Но аз ще се постарая да не му ги дам и този път.
Корина също се усмихна.
Марис разпери крилете си докрай и почувства силата на тласкащия ги вятър. Внимателно провери сегментите и връзките, даде знак на Корина да отстъпи и се приближи до ръба на скалата. Спря и погледна надолу.
Светът се въртеше като в пиянски унес. Далеч под нея вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Тя преглътна мъчително и се опита да овладее страха си. Постепенно светът отново се успокои и спря да подскача. Небето беше неин приятел, неин ласкав любовник.
Марис хвана дръжките, пое дъх и скочи.
Подскокът я отдалечи на безопасно разстояние от скалната стена, а вятърът веднага я подхвана и я издигна. Беше студен и силен, но не беше необуздан — напълно подходящ за лек и приятен полет. Тя се отпусна в прегръдката му и се плъзна надолу в дълъг, грациозен завой.
Но течението я завъртя и отново я върна към планината и тя видя Управителя и другите летци, които я наблюдаваха от скалата. Джем бе разгънал крилете си и се готвеше да скочи. Тя наклони тяло, за да завие.
Небето подскочи към нея и сякаш се втечни. Беше се наклонила твърде много, а когато се опита да балансира с обратен завой, го направи твърде рязко и започна да се върти. Дъхът й секна.
Усетът беше изчезнал. Марис затвори очи и почувства, че й призлява. Цялото й тяло крещеше, че пада. Ушите й звънтяха, но усета за полет го нямаше. А преди винаги знаеше: долавяше най-малките промени във вятъра, на които да реагира още преди да са оказали влияние върху полета й, можеше да подуши отдалеч задаващата се буря, да предскаже времето по невидими признаци. Сега всичко бе изчезнало. Тя се носеше през един безкраен въздушен океан, замаяна, неспособна да усеща, пленница на този чужд и безпощаден вятър.
Големите сребристи криле се люшкаха ту наляво, ту надясно. Тялото й се тресеше неудържимо и Марис отвори очи, завладяна от отчаяние. Направи усилие да овладее крилете и да лети, уповавайки се само на зрението си. Но скалите наистина се движеха, беше съвсем тъмно и ярките, студени звезди отгоре сякаш бяха подхванали някакъв подигравателен танц.
Световъртежът се върна с пълна сила, завладя я цялата и Марис пусна дръжките на крилете — никога досега не го бе правила, никога. Вече не летеше, а висеше на презрамките на крилете. Изведнъж се преви, обзета от агонизиращи конвулсии, и започна да повръща над океана.
Джем и Корина вече бяха излетели и се носеха към нея, но Марис не им обърна внимание. Чувстваше се невероятно отпаднала, изтощена и стара. Далеч под нея имаше малки рибарски лодки. Тя отново се вкопчи в дръжките на крилете, но всичко, което постигна, бе рязък завой надолу, който ускори падането й. Опита се да се поправи, но не успя.
Очите й бяха замъглени от сълзи.
Морето се носеше право към нея. Блещукаше и подскачаше.
Ушите я боляха.
Тя не можеше да лети! Тя — която винаги бе обичала небето и ветровете, отрочето на небосвода, „дървокрилата“, летецът, летецът, ЛЕТЕЦЪТ — не можеше да лети!
Затвори очи и малко след това светът застана на мястото си.
Чу се плясък, Марис почувства рязък удар и морето я погълна. „Мен е чакало — помисли си тя. — Всичките тези години.“
— Остави ме на мира — каза Марис късно вечерта, когато най-сетне се прибраха. Еван я разбра от половин дума. Тя спа почти целия следващ ден.
На втория ден се събуди рано, още с розовата светлина на изгрева. Чувстваше се ужасно, беше обляна в хладна лепкава пот и на гърдите й бе легнала гигантска тежест. Отначало не можа да разбере какво й е. После си спомни. Нямаше ги крилете. Само мисълта за това я изпълни с безмерно отчаяние, гняв и самосъжаление и тя отново се сви под одеялото с надеждата сънят да се върне. Поне докато спеше, не трябваше да мисли за това.
Но сънят не идваше. Накрая тя стана и се облече. Еван беше в съседната стая — пържеше яйца.
— Гладна ли си?
— Не — отвърна безчувствено Марис.
Еван кимна и счупи още две яйца. Марис седна на масата, той сложи чинията пред нея и тя мълчаливо започна да яде.
Денят бе влажен и ветровит, предвещаващ поне няколко силни бури. След като свършиха със закуската, Еван се захвана за работа. В ранния следобед излезе и Марис остана съвсем сама в празната къща. Седна до прозореца и се загледа в дъжда.
Еван се прибра няколко часа след мръкване, мокър и потиснат. Марис още седеше до прозореца в студената, потънала в мрак къща.
— Можеше поне да запалиш огъня — изсумтя той.
— Извинявай. Забравих.