— Разбирам. — Избута чинията встрани. — Благодаря ти. Но все пак трябваше да попитам. Надявах се, поне мъничко.
Тя се изправи.
— Марис…
Тя махна с ръка да го спре.
— Уморена съм. Искам да остана сама и да обмисля някои неща. Извинявай, Еван. — Тя се усмихна насила. — Вечерята беше чудесна. Съжалявам, че ще пропусна десерта, но не съм гладна.
Когато се събуди, в стаята беше тъмно и студено. Огънят беше угаснал. Тя седна и вторачи невиждащи очи в мрака. „Стига сълзи — рече си. — Повече няма да плача.“
Когато отметна завивките и стана, подът под краката й се разлюля. Тя разпери ръце, за да запази равновесие, после си наметна халата, отиде в кухнята и запали една свещ. Вървеше боса по студения дървен под, мина през всекидневната, покрай неговата стая и двете спални за гости.
— Марис? — чу сънения му глас. — Какво има?
— Не искам да съм умряла — отвърна тя.
Влезе в стаята на Еван и постави свещта на прозореца. Той седна в леглото.
— Направих всичко, на което съм способен — заговори Еван. — Ако искаш любовта ми… ако ме желаеш…
Тя се наведе и го целуна.
— Да…
— Милата ми — рече той, вперил очи в нея. Лицето му изглеждаше странно и непознато на трепкащата светлина на свещта и за миг Марис почувства, че я завладява страх.
Но този миг отмина. Той отметна завивките, а тя смъкна халата и се сгуши до него. Ръцете му я обгърнаха — нежни, силни и добри ръце на любящ човек — и тя се отпусна в обятията му.
— Научи ме да лекувам — каза Марис на следващата сутрин. — Искам да работя с теб.
Еван се усмихна.
— Не е толкова лесно. Всъщност откъде този неочакван интерес към знахарското изкуство?
Тя се намръщи.
— Трябва да се занимавам с нещо, Еван. Досега можех само едно — да летя. Никога не съм правила нищо друго. Мога да взема някой кораб за Кехлибарен и да прекарам остатъка от живота си в къщата, която наследих от втория ми баща. Няма да се наложи да си изкарвам прехраната — сънародниците ми ще се погрижат за това. Нито един пенсиониран летец не е бил изоставян на произвола на съдбата. Но мога и да остана тук, стига да има с какво да се занимавам. Ако не намеря нещо, с което да си запълвам дните, нещо, с което да съм полезна, спомените ще ме подлудят, Еван. Вече не съм дете, а и отдавна се отказах да имам собствени деца. Не мога да управлявам кораби, нито да ловя риба или да строя къщи. Градините, с които се захващам, винаги умират, не ме бива да готвя, нито да вися по цял ден в някой дюкян и да търгувам. Най-много да се пропия.
— Виждам, че си обмислила внимателно всички възможности — засмя се Еван.
— Да, така е — отвърна сериозно Марис. — Не зная само дали имам дарба за лечител и досега няма причина да смятам, че я притежавам. Но все пак искам да опитам и обещавам да работя здравата — тъкмо по-лесно ще прогоня спомените. Едва ли съм толкова некадърна, че да объркам отровите с лековете. Ще ти помагам да събираш билки, да смесваш церове, ще държа пациентите ти, докато ги режеш — каквото поискаш. Помагала съм на две раждания — ще правя каквото кажеш. Все имаш нужда от още един чифт ръце.
— Работих доста дълго съвсем сам, Марис. Не мога да търпя несръчността, невежеството, грешките.
Марис му се усмихна.
— Или мнения, които противоречат на твоето.
— Да — усмихна се той. — Сигурно ще мога да те науча на това-онова и разчитам на помощта ти. Но не вярвам винаги да ме слушаш безпрекословно. Не си на годините, на които да даваш такива обещания.
Тя сведе глава. Опитваше се да скрие паниката си. Ами ако й откажеше, какво щеше да прави? Почти беше готова да му се моли, за да остане.
Той сигурно го прочете на лицето й, защото хвана ръката й и я стисна здраво.
— Ще опитаме — обеща Еван. — Ако наистина имаш желание да се научиш, ще се постарая да ти помогна. Време е да предам познанията си някому, че току-виж ме ухапал черен кърлеж и си отида, без да оставя заместник.
Марис се засмя облекчено.
— Кога започваме?
Еван помисли за миг.
— В гората има няколко селища и лагери, които не съм посещавал отдавна. Ще ги обиколим за седмица или две и пътьом ще добиеш представа с какво се занимавам и ще започнеш да трупаш знания, стига да имаш желание. — Той пусна ръката й и стана. — Ела да си съберем багажа.
По време на пътуването си с Еван Марис натрупа доста познания, но малко от преживяното беше приятно.
Работеха здраво. Търпелив като лечител, Еван се оказа взискателен и строг учител. Но Марис беше доволна от това. Тя обичаше да я тласкат до границата, да я карат да работи, когато не й е останала капчица сила. Така нямаше време да мисли за изгубения си живот, а нощите прекарваше в непробуден сън.