Той зяпна, после се намръщи и поклати глава.
— О… Марис… не…
— Станалото — станало. Вече започнах да свиквам.
— Но няма ли някакъв начин…
За облекчение на Марис Еван ги прекъсна:
— Няма никакъв начин, Кол. Направихме всичко, каквото можахме. Но травмите на главата са нещо, което не се лекува. Не знаем точно какво се е случило, а предполагам, че на нито един остров няма да се намери лечител, който да разбира повече от тези неща.
Кол кимна, все още замаян от новината.
— Не исках да кажа… просто ми е трудно да го възприема. Марис, не мога да си представя, че ще останеш на земята!
Беше загрижен за нея, но тя почувства думите му като пробождане с нож. Сякаш раните й отново се отвориха.
— Не е необходимо да си го представяш — каза тя малко рязко. — Това е животът. Ще трябва да се примиря. Вече ми взеха крилете и ги отнесоха на Кехлибарен.
Кол не каза нищо. Марис не искаше да гледа мъката му и извърна очи към огъня. Еван отвори бутилката и наля кивас.
— Може ли да опитам? — попита Бари и очите й светнаха. Кол се усмихна и кимна.
Докато наблюдаваше брат си и дъщеря му, Марис почувства как напрежението я напуска. Изчака Еван да се обърне към нея и му се усмихна.
Тъкмо щеше отново да заговори Кол, когато забеляза китарата му — беше подпряна на масата. При вида й в главата й нахлуха спомени от отдавна отминали времена, стори й се, че Барион е още жив и седи тук в стаята, с тях. Някога тази китара бе негова и той се хвалеше, че се предавала от поколения от баща на син в семейството му — още от времето на звездните мореплаватели. Така и не разбра дали говори истината, или си го измисля — Барион послъгваше със същата лекота, с която дишаше — но китарата наистина бе много стара. Беше я дал на Кол — като на свой верен ученик и наследник, с какъвто Барион така и не се бе сдобил. Марис протегна ръка и докосна гладкото дърво, потъмняло от безброй лакирания.
— Изпей нещо, Кол — помоли тя. — Нещо съвсем ново.
Той взе китарата и я нагласи в скута си. Прозвуча встъпителният акорд.
— Тази песен се казва „Жалбата на певеца“ — обяви той със суха усмивка. След това запя, с тъжен и меланхоличен глас, за певеца, чиято жена го напуснала, защото обичал музиката повече от всичко на света. Марис подозираше, че песента е посветена на собствената му раздяла, макар че Кол никога не бе споделял причините за нея.
Заключителният рефрен беше:
След това изпя една песен за бурната любов между горд Управител и още по-горделивата еднокрила — Марис я бе чувала, но не цялата.
— Вярно ли е? — попита тя, след като песента свърши. Кол се разсмя.
— Помня, че задаваше същия въпрос и на Барион! Ще ти отговоря, както отговаряше той: не мога да ти кажа кога и къде се е случило, но е истина от началото до края!
— А сега изпей моята песен — помоли Бари.
Кол се наведе, целуна дъщеря си по нослето и изпя детска песничка за мъничкото момиченце Бари, което се сприятелило с една сцила, а тя го отвела в подземията на някакъв остров, за да дирят скрито съкровище.
После изкара няколко стари песни: баладата за Арон и Джени, песента за летците призраци, тази за лудия Управител и една своя версия за Дървокрил.
Още по-късно, след като Бари си легна, а тримата довършваха последната бутилка кивас, разговорът се завъртя около настоящето им. Марис каза на Кол за решението си да остане при Еван.
Кол бе достатъчно благоразумен, за да не прояви съжаление, но не скри от нея, че е учуден от избора й.
— Но защо трябва да живееш тук, на Изток, далече от всичките си приятели?
— Където и да отида, все ще съм далеч от някого — отвърна Марис. — Знаеш, че приятелите ми са се разпилели по широкия свят.
— Върни се с мен на Кехлибарен — каза той. — Ще живеем в къщата, където израснахме. Ще трябва да почакаме до пролетта, когато морето утихне и пътуването е по-безопасно, но какво толкова?
— Ти вземи къщата — рече тя. — Двамата с Бари можете да живеете в нея. Или да я продадете, ако искате. Аз не мога да се върна там — твърде много спомени ме свързват с Кехлибарен. Ще започна нов живот тук, на Тайос. Няма да е лесно, но Еван ще ми помага. Сега поне мога да съм полезна.
— Като лечител? — Кол поклати глава. — Не мога да си представя да се занимаваш с нещо подобно. — Той погледна Еван. — Бива ли я? Ама честно.