Беше неустойчиво, главозамайващо място за живеене, защото земята беше изкривена към светещата пръчка в центъра и се превръщаше в небе над главите им. Нищо не падна върху тях, разбира се. Виктор знаеше много добре, че нищо не би могло да падне, защото въртенето на жизнената среда държеше обърнатите надолу дървета и хора така здраво към тяхната „земя“, както държеше и него. Все пак той беше малко по-спокоен, когато не гледаше нагоре. Имаше много други неща за гледане. Имаше потоци и езерца. Имаше цветни лехи и ниви. Имаше дори стада животни, които приличаха на овце и говеда, пасящи на ливади, които се извиваха нагоре, за да се съединят с отсрещния край на жизнената среда. Имаше също и хора — хора, излизащи от работа, и хора, които просто се разхождаха и се наслаждаваха на парка.
Виктор разбра, че в странната гледка нещо липсва: нямаше здания. Не се виждаше нито едно. Изглежда, никой не живееше на повърхността на вътрешната обвивка; техните домове, техните офиси или цехове, или каквито бяха работните им помещения — всичките бяха вътре в обвивката, „под земята“, така да се каже; на повърхността се виждаха само входове като онзи, през който бяха влезли.
— Тук е така — каза Нрина, а после посочи кръглия басейн на стотина метра от тях — достатъчно далеч по кривата на обвивката, за да накара Виктор отново да се чувства неспокоен, защото водата, изглежда, сякаш наистина трябваше да се излее от коритото си. — Седни на ей онази пейка. — Пейката беше до една лозница. — Дай ми котето… не искам Балит да го види още сега. Остани тук, докато намеря другите и проверя операционната. — И се отдалечи преди той да може да я попита за какъв дявол ѝ е необходима „операционна“.
Докато седеше на пейката, спазмите в стомаха му започнаха да преминават. Въздухът беше достатъчно топъл, за да е приятен, но не и потискащо горещ; имаше лек постоянен ветрец, може би от въртенето на цилиндъра. Виждаха се доста хора, макар никой да не беше достатъчно близко, за да може Виктор да говори с него. Наблизо до кръглия басейн имаше зелена морава, на която десетина-петнайсет възрастни и деца пускаха огромни ярки хвърчила и се смееха и викаха.
Разбира се, както всички други, които Виктор бе срещал, те бяха почти голи — препаска за слабините, да, всички носеха, а някои имаха и ефирни наметала или дори шапки; но нищо повече. Всички се забавляваха — пускаха хвърчилата просто за да наблюдават как се стрелкат и се въртят в небето. Състезаваха се. Хвърчилата се биеха едно с друго. Някои от играчите бяха деца, повечето бяха възрастни и всички крещяха от възбуда, когато успееха с острите краища на опашката на собственото си хвърчило да срежат въжетата и да свалят нечие друго.
Между Виктор и хората, които пускаха хвърчила, се простираше нещо като градина. В нея имаше някакви светли дълги зеленчуци — може би някакъв вид краставици. Между лехите вървяха няколко малки космати гили и ги беряха. Бяха по-големи или най-малкото не толкова тантурести като онези, които Виктор бе виждал. Докато той ги наблюдаваше, едно от тях се огледа, после налапа една „краставица“. Когато видя, че Виктор го наблюдава, му намигна смутено.
Очевидно дори и гилите тук имаха привилегии. Това му даде кураж и той откъсна няколко зърна от лозата, под която седеше. Бяха възкисели.
Нрина се върна с десетина души. Всички се подсмихваха и гледаха очаквателно. И всичките бяха непознати — почти всичките, във всеки случай: един набит кръглолик мъж му се стори познат. Виктор много се изненада, като видя, че всички носят нещо прилично на бейзболни бухалки.
— Това е Виктор — каза гордо Нрина. — Роден е на Земята! Това е Уолит, Виктор, а това е дъщеря му Грен. Тези са Велота и Мангри — бащата и майката на Фрит, а тези са сестрите на Форта, Уилп и Мраст; това са Палик и Пели — спомняш ли си го?