— Не знаех, че все още има такива като теб — каза Виктор.
— Не са много. Може би затова обичам космоса. Може би съм се метнал на онези, които най-напред са дошли тук. Ти си виждал техните кораби! Можеш ли да си представиш колко смели са били… Какво има?
— Не съм ги виждал. Но бих искал да ги видя.
— О, това е лесно — каза Пели и се усмихна. После извади от чантата си плоско табло със стъклено покритие като пултовете за обучение и докосна един мъничък клавиш. — Ето. Смешно, нали?
Виктор се наведе да разгледа картината.
„Смешно“ беше точната дума — ракета, задвижвана с втечнени газове, малка на екрана, но сигурно и в действителност не много голяма. Движеше се по орбита с огромния Нергал под нея и докато Пели работеше с клавиатура та да премести образа напред във времето, към кораба се присъедини и друг, и друг… станаха десет, свързани един с друг, после пълзящо множество космически кораби. Когато разгърнаха слънчеви огледала и започнаха да променят формата си, Виктор за минути видя години от историята.
— Това е първата жизнена среда — каза Пели. — Направили са я осемстотин души на Нергал… които са могли да построят кораби. Другите просто са останали там и са умрели. Нещата станали по-добри, когато са започнали да изграждат истински жизнени среди от астероиден материал, но дълго време са гладували страшно. След това избухнала някаква болест и повечето измрели. — Той махна с ръка към гостите. — Знаеш ли, всички ние сме произлезли точно от деветдесет и един човека. Само толкова останали. Но после започнало да става по-добре. — Той изключи екрана и погледна Виктор, видимо малко засрамен. — Скучно ли ти е всичко това?
— О, не! — извика Виктор. — Честно казано, точно това се опитвам да разбера, откакто Нрина ме размрази. Слушай, какво ще кажеш за ефекта на времеразширение?
Пели примигна.
— Извинявай, не те разбрах.
— Имам предвид основния въпрос. Причината всичко това да се случи… начина, по който нашата малка група звезди отлетя с реластивистични скорости. Опитвам се да го разбера. Единственото нещо, за което се сещам, е, че сме пътували толкова бързо, та времеразширението е преодоляно… за дълго време. Дори не мога да правя догадки колко дълго… достатъчно дълго, така че докато сме пътували, всички звезди са изкарали жизнения си цикъл и са умрели. — Видя, че Пели е изцъклил очи, и спря.
— О, да — каза Пели и нервно се заоглежда. — Нрина каза, че си споменавал нещо такова.
— Но нима не разбираш? Всичко е свързано! Структурите на Небо, обектите Сорикейн-Мтига, смаляването в перспектива на видимата Вселена, отсъствието на всички звездни обекти освен една шепа сега…
— Виж — каза Пели. Гласът му бе достатъчно добронамерен, но съвсем категоричен. — Аз съм космически пилот, не поет. Питай ме нещо практическо и с удоволствие ще говоря колкото желаеш. Но това… това… това е мистичен въпрос, а аз просто не се интересувам от такива неща. Във всеки случай — завърши той, хванал празната си чаша — трябва да ги напълним, нали? А и те започват да танцуват… какво ще кажеш да се присъединим към тях?
На Виктор му трябваха само още две чаши от газираното питие, за да се предаде. „Твърде много е да се надявам на истинско разбиране от някой от тези хора. Очевидно те държат единствено на развлечението.“
Но по средата на втората чаша той започна да разбира, че веселбата си заслужава дори за човек, самотен и обременен от загадката със случилото се с Вселената. Нрина водеше хоро около стола на почетния гост и му махна да се хване.
Защо не? Той допи питието си, хвана се до Нрина и поведе хорото.
Причината вероятно беше напитката — той не обичаше да танцува. Особено когато при тази незначителна гравитация стъпките му бяха леки като перце. Въпреки това всички го следваха търпеливо в някакъв свободен танц — без сложни фигури, просто стъпка напред и навеждане, после две стъпки встрани.
— Беше чудесно — каза му Нрина задъхана, когато спряха, и го прегърна. — Целувка, Виктор! — Докато се целуваха, гордият баща дойде при тях. Лицето му сияеше.
— Не знаех, че си танцьор. — И преди Виктор да може да прояви скромност, продължи: — Аз съм Фрит. Много се радвам, че Нрина те доведе. Не бяхме имали възможност да се запознаем, но искам да ти благодаря, че ни помагаш в празненството на Балит. — Той му стисна ръката. — Представяш ли си! Никой от приятелите му не е бил отвлечен от човек от Земята! Всички ще му завиждат.