— Няма нищо — каза любезно Виктор. Нрина го потупа нежно по рамото и се отдалечи. Виктор почти не забеляза това — гледаше очарован мустаците на Фрит. Отблизо те бяха още по-впечатляващи: продължаваха чак зад раменете му и макар Виктор да беше сигурен, че е видял един от тях изкривен по време на танца, сега той беше оправен. Мустаците обаче изобщо не отговаряха на косата му. Отдалеч Виктор беше помислил, че Фрит носи бяла шапка, но всъщност това беше ниско подстригана коса.
— Трябва да се запознаеш с Форта — продължи Фрит и махна към… Виктор си помисли, че ще каже „с другия баща“, макар че как беше станало това, не можеше да си представи. — Това е Виктор, скъпи — каза Фрит на другаря си. — Нрина казва, че много се интересува от звезди.
— Да, каза ми — отвърна Форта и скромно протегна ръце за прегръдка. — Знаеш ли какво ще направим, Фрит? Трябва да поканим Виктор да дойде да ни погостува. Балит вече ме помоли за това — много е развълнуван, че го отвлече човек от старата Земя! И иска да го покаже на приятелите си.
— Да, скъпи — съгласи се Фрит. — Но какво мисли Виктор? Не можем да очакваме да се занимава с цяла тайфа деца.
Виктор примигна, после неочаквано каза, изпълнен с надежда:
— Наистина бих желал да говоря с вас за онова, което се е случило с Вселената. Ако няма да ви бъда в тежест…
— В тежест? — възкликна Форта. — Не, разбира се, няма да ни бъдеш в тежест. Ще се радваме да дойдеш у дома. И… — Той се поколеба, после скромно се усмихна. — Тъй като се интересуваш от танци, искаш ли да ти потанцувам? Фрит току-що завърши една нова поема в чест на встъпването в пълнолетие на Балит… отнася се за развитието и зрелостта… а аз направих танцовия съпровод.
— Ще се радвам — каза Виктор. Беше объркан и не знаеше нито какво става, нито какво ще последва. Но беше смел. И в края на краищата нямаше много други възможности.
Глава 25
Когато разбра за новото изригване на тахиони, Уон-Ту не реагира много бързо. (Напоследък той нищо не вършеше много бързо.) Беше му необходимо известно време да превключи от един вид дейност на друга.
Апатично, почти стенещ в знак на протест, той се размърда да види каква е тази закъсняла партида от тахиони. Естествено неговите детектори ги бяха записали в случай, че той желае да ги разгледа подробно — макар че това едва ли си заслужаваше труда. Или не би си заслужавало, ако имаше да върши по-важно нещо.
Не се развълнува от събитието. Беше загубил навика да се вълнува в тази мъртва Вселена, където вече нямаше никаква светлина, никакви рентгенови лъчи, никакви космически лъчи, нищо освен далечен звук на мъркане и пукане на протони от неговата собствена звезда при тяхното умиране. Въпреки това не беше необичайно потоци блуждаеща радиация от един или друг вид да достигнат до него. Рядко — да, напоследък всичко беше рядко. Но не стряскащо. Тези неща просто бяха потоци от частици, духове от огромни звездни катастрофи, станали много отдавна — от времето, когато в тази умираща Вселена можеха да се случват всякакви грандиозни събития.
Но този път… Този път…
Този път това наистина беше най-вълнуващото нещо, което му се беше случвало от много дълго време. Макар че отначало почти не можеше да повярва, той скоро се увери, че това не е случаен поток частици. Беше съобщение.
Беше чудо, че Уон-Ту можа въобще да го прочете. Кодираните импулси бяха с много нискоенергийни тахиони — следователно почти най-бързите от всички — и въпреки това бяха пътували много дълго, докато достигнат до него (толкова обширна беше станала непрекъснато разширяващата се Вселена за десет на четиридесета степен години). Те също сигурно бяха излъчени със значителна енергия. Уон-Ту знаеше, че това е вярно не само поради разстоянието, което са изминали, но и защото видя, че тахионите не са излъчени в тесен, икономичен сноп. Те бяха разпръснати.
Разпръснати! Значи изпращачът не знаеше къде точно се намира той! Но определено бяха предназначени за него — това се казваше още във встъпителните импулси.
Този факт беше толкова вълнуващ за Уон-Ту, колкото първата вълнуваща гледка на платно на хоризонта за всеки моряк, претърпял корабокрушение и останал на самотен остров. Не можеше обаче да повярва, дори сега, че в тази окончателна кома на Вселената някъде съществува някой, който иска да му каже нещо.