И какво беше това съобщение?
За да разбере това, Уон-Ту трябваше да изразходва много енергия от жалкия си резерв, както и много продължително и упорито да се концентрира. Съобщението пристигаше много бързо. Целият поток беше постъпил само за секунди, а бяха минали много столетия, откакто Уон-Ту беше престанал да може да работи с такава скорост. Почти беше забравил как се върши нещо със скоростта на ядрена реакция. Изобщо, за да разчете съобщението, трябваше да го забави с порядъци и да размишлява върху всеки бит от неговото съдържание.
Освен това, макар че съобщението беше автоматично записано, оскъдните ресурси на Уон-Ту означаваха, че дори основната му памет е непълна. Някои части на съобщението, изглежда, липсваха. Част от съдържанието беше съмнителна. Уон-Ту намери за необходимо да реактивира голяма част от неактивната памет на своя „ум“, за да помогне за разтълкуване на значението на съобщението, а това изчерпваше значителна част от нищожната му енергия.
Но изобщо не беше нужно да чете крайния анализ. Подписът беше достатъчен, за да му каже почти всичко, което му трябваше да знае.
Съобщението беше от онзи отдавна забравен идиот, когото беше натоварил със задачата да изпрати малко ято звезди в преследване на химери — материалното копие Файв.
Звездите на Файв бяха все още живи!
Тези много отдавнашни звезди се бяха движили в пространството толкова бързо, че времезакъснението ги беше замразило и те бяха почти неподвижни. И не бяха остарели. Не се бяха разпаднали заедно с останалата част от Вселената.
Във Вселената, където всичко се беше разпаднало, те все още бяха млади… и пълни с енергия.
Глава 26
Луната Мария беше естествена — е, бивша естествена, сега преобразена в жизнена среда. Също като безброй жизнени среди около кафявото джудже Нергал.
— Форта се нуждае от лунна гравитация — обясни Фрит. — Танцьорите трябва да имат много мускули, нали разбираш! Ако може да танцува тук, ще може да танцува навсякъде… е, може би не на планета или нещо подобно, но на всяка от другите луни или във всяка жизнена среда. Упражнението ще е добро и за крака ти.
— Освен това ние имаме много данни в нашето запаметяващо устройство — добави Форта радушно. — Сигурен съм, че ще намериш много интересни неща.
А Балит каза развълнувано:
— Виж там! Това е луната Мария. Виж как влизаме… О, Вик, обичам да съм в космоса!
Виктор гледаше. Заслужаваше си да се гледа. Те не просто „кацнаха“. Луната не беше оставена широко отворена към Вселената; не можеше и да бъде, тъй като гравитацията ѝ не беше достатъчна да задържа годния за дишане въздух. За да кацне, техният малък кораб трябваше да се плъзне през един отвор в силовото поле, което държеше атмосферата, екранираше радиацията и запазваше невредими хората, които живееха на Мария.
Още със слизането болният крак му напомни, че вече не се намира в минигравитацията на жизнената среда, от която идва, и той трепна.
Но не беше само това! Това не беше обикновена жизнена среда, беше си практически планета. На повърхността се издигаха здания, както трябваше да бъде; и имаше истинско небе.
Всъщност изобщо не беше истинско, защото ако се извадеше екранът на силовото поле, онова, което щеше да остане, би било ужасно. Екранът намаляваше интензитета на червената светлина от Нергал. Може би също, помисли отначало критично Виктор, бе намалил възможността хората да извличат „слънчева“ енергия от Нергал, но се оказа, че те не се нуждаят от това. Луната Мария беше богата на лесна за извличане геотермална енергия. Спътникът беше толкова близо до огромната планета, че беше под постоянното гравитационно огъване и натиск от по-голямата ѝ маса, поради което вътрешността му непрестанно се загряваше от триене, свиване и натиск.
Опитът беше научил Виктор, че всяко нещо има и своя лоша страна, и той много бързо разбра каква е лошата страна на геотермалната активност на луната Мария. Едва бяха излезли от космодрума, когато усети, че почвата трепери под краката му. Балит се усмихна, Форта се засмя, а Фрит обясни:
— Най-обикновено земетресение, Вик. Непрекъснато има земетресения.
— Но ние сме им свикнали — добави Форта. — Всъщност няма никаква опасност.
Когато видя, че неговите домакини живеят на една тридесететажна кула, тънка като молив, Виктор преглътна. Качиха се на асансьор със стъклени стени, който бързо се плъзна по външната страна на кулата, позволявайки му да види колко високо се издигат. Той отново преглътна. Зарадва се, когато асансьорът плавно забави и Форта отвори вратата.