— Ще се радвам да отида — каза Виктор.
Училището беше на стотина метра от дома на Балит, сред дървета, отрупани с плодове и цвят. (На луната Мария нямаше сезони и растенията цъфтяха когато си пожелаят.) Червената Нергал висеше на източното небе, където бе висяла винаги. Не беше по-голяма от земната луна, но Виктор чувстваше топлината ѝ. На запад се виждаше една ярка звезда.
— Там навремето имаше хиляди и хиляди звезди — каза Виктор на момчето.
— Тогава сигурно е било много по-хубаво — въздъхна то. — Влизаме, Вик. Това е вратата на моя клас.
Не приличаше много на врата — зданията тук нямаха здрави стени, тъй като не трябваше да предпазват от студ или горещина; беше от перфорирано дърво, каквито може би бяха били вратите в тропиците на старата Земя. Балит я докосна и тя се отвори.
И класът не приличаше много на клас — осем деца, повечето момичета — и всъщност самото помещение не приличаше много на класна стая. По-скоро приличаше на дневна в малък мотел, стая с размерите на спалня, с възглавници по пода пред пултовете за обучение. Когато влязоха, стаята се затъмни.
— Ще трябва да почакаме — каза Балит. — Правят наблюдение. Не знам какво гледат, обаче… — И изведнъж навсякъде около децата се появи триизмерна картина с естествени размери и цветове. — О, виж! Правят го специално за теб! Показват старата Земя!
Ако наистина беше Земята, тя не беше позната на Виктор. Той сякаш стоеше на някакъв пешеходен остров насред голяма улица. Плътен поток от хиляди, буквално хиляди хора на велосипеди се движеше към него. Точно преди да достигне до острова, потокът се разделяше на две и от другата страна се сливаше отново. Бяха като в униформени костюми — бели ризи, тъмносини панталони — и почти всички бяха мъже. Азиатци. Не се чуваше никакъв звук. От едната страна имаше огромно мраморно здание, издигнато в някакъв парк, от другата — здания, приличащи на хотели и офиси.
— Не знам къде може да е това — каза Виктор.
— Но те казват, че е Земята — възкликна Балит. — Един момент. — Балит прошепна нещо на ухото на най-близкото момиче. — Да, наистина е Земята. Това е град Бейджин през хиляда деветстотин и шестдесета година стар стил.
— Никога не съм бил в Бейджин — отвърна Виктор. — И във всеки случай… — Той млъкна. Каква полза да обяснява на тези деца, че това място се бе намирало не само на хиляди километри, но и на столетия от местата, които бе познавал? — Много е хубав. Но може ли да го изключим?
После взе думата. Учителят седеше усмихнат и остави на децата да задават каквито си щат въпроси. За старата Земя. (Хората яздили ли са коне? Ако са се любили, наистина ли бебета са излизали от телата им? И какво, за Бога, е „буря“?) За обектите Сорикейн-Мтига (О, сигурно ги е имало, щом са ги видели!) и за неговото летене около Небо, където едва не умрял (Нещо се е опитало да те убие? Наистина ли са ти отнели живота?), и за Нюманхоум, и за Големия взрив, и защо вече по небето има толкова малко звезди.
Тогава Виктор наистина стана красноречив. Накрая Балит от името на всички тъжно каза:
— Да, разбираме, Виктор. Разбираме, че избухването на звездите, намаляването на светенето на слънцето, промените на Небо… разбираме, че след като всички тези явления са станали по едно и също време или достатъчно скоро едно след друго, трябва да са свързани. Но как?
Единственото, което Виктор можа да отговори на този въпрос, беше:
— И аз бих искал да знам.
Тази нощ Балит разказваше възбуден на родителите си за сензацията, предизвикана от Виктор сред неговите съученици.
— Виктор едва не бил убит от онези неща на Небо — каза развълнуван той. — Фрит? Мога ли и аз да отида на Небо?
— За какво, за да бъдеш убит? — раздразни се Фрит.
Задъхан Форта се протягаше и извиваше зад своя параван.
— Никой не ходи на Небо, Балит. Там е по-лошо, отколкото на Нюманхоум! Там дори няма да можеш да стоиш прав.
— Пели може — възрази момчето. — Слага си инжекции и е силен почти колкото Виктор.
— Балит! Не! — възкликна Фрит. — Инжекциите ще развалят фигурата ти! Искаш ли хубавите ти крака да се надуят като балони? Не се обиждай, Вик — добави той и погледна Виктор с неудобство. — И няма да можеш да танцуваш!
— Може би не искам да стана танцьор, Фрит — отвърна синът му.