Но в края на това пътуване… Уон-Ту никога не беше изпитвал такава радост. Това беше почти достатъчно — не, каза си той, разбира се, че беше далеч повече от достатъчно — да компенсира цялата болка от онова, което трябваше да направи, за да се подготви за него. Защото то беше не по-малко от ампутиране на големи части от неговата памет, от неговото знание… големи части от всичко, което беше останало от самия Уон-Ту. Това бяха излишни багажи. Колкото и да бяха ценни, те не можеха да бъдат взети. Подобно на всеки отчаян емигрант, Уон-Ту трябваше да пожертва всичко, което му беше скъпо, заради основното — оцеляването.
Глава 30
Реза не беше самичка.
Но, разбира се, беше единствената, която Виктор видя в първия момент — познатата Реза, скъпата Реза, обичаната и изгубена, и възстановена Реза. И беше топла и здрава.
Корабът беше тежко натоварен. Декадак също беше на първата совалка с цялата си апаратура за съживяване на трупове и лекуване на онова, което им се е случило — на онези, които можеха изобщо да бъдат излекувани. Там бяха и дядото и бабата на Балит, дошли от своята производствена жизнена среда, комични с временните си мускули, но развълнувани като тийнеджъри.
Совалката трябваше да направи три курса, за да свали целия товар. В трюма на космическия кораб нямаше достатъчно място за всичко. Някои от по-големите, по-груби, по-здрави неща бяха докарани от Нергал привързани отвън за кораба. С цялата тази допълнителна маса пътуването беше бавно и пилотирането трудно. Не караха само клиниката на Декадак за размразяване. Бабата и дядото не бяха дошли с празни ръце, а с тридесет тона оборудване от своята фабрична жизнена среда — основните машини за обработване на суровини, донесени на Нюманхоум от търпеливите фон ноймани. Жената на Маркети, Гримлер, не искаше техният син да израсне в свят без удобства, затова беше донесла, покрай другите неща, три допълнителни колесни превозни средства и малък самолет — най-после хората на Нюманхоум щяха да могат да изследват по-голяма част от своя възраждащ се свят!
За Виктор, потънал в дълбок спокоен сън — Реза спеше на рамото му, — това не беше просто друг ден, това беше началото на нов календар, началото на друг нов живот — и може би, мислеше си той, най-добрият.
През втората година на този личен нов календар човешкото население на Нюманхоум надминаваше хиляда — почти сто от току-що пристигналите от жизнените среди, главно млади — и бебето на Гримлер, родено от епруветка и донесено да се присъедини към тях, и Джерен, намерил си вече жена. През третата година към това население, отново почти удвоено, се присъедини и синът на Джерен; машините, донесени от дядото и бабата на Балит, построиха машини, които също построиха машини, а те произвеждаха превозни средства и помпи, булдозери и кранове, двигатели и уреди. Новите насаждения издържаха най-силните пролетни проливни дъждове и се развиваха, Нюманхоум се самоизхранваше. А през третата година…
През третата година Балит се върна в дома си на луната Мария.
— Само за кратко посещение — предупреди го сериозно Виктор.
— Ще се върна, повярвай ми… — И почти с пристигането си заизпраща съобщения на Виктор: „Ела да ни видиш тук, моля. С Реза, разбира се. Всички ще се радват да те видят!“
И, разбира се, при следващото пътуване на Пели до Нергал Виктор и Реза заминаха с него.
За Реза това беше чудесно ново изживяване. Тя никога не беше виждала елегантните красиви домове на луната Мария — почти не беше виждала и жизнената среда, където Нрина я беше върнала към живот, защото веднага щом се бе почувствала достатъчно добре, бе потеглила за Нюманхоум при Виктор.
Посрещнаха ги повече от хиляда души. Фрит и Форта бяха най-отпред, разбира се, и Балит също. Нрина също беше там — когато тя се притисна нежно до Виктор, той погледна разтревожено Реза; но Реза само прегърна стройната жена и дори да имаше някаква ревност или негодувание, те не се проявиха. Виктор позна някои от останалите — съученици на Балит, някои от приятелите и членове на семействата от празненството на Балит при навършване на пълнолетие — но имаше стотици, много стотици съвсем непознати.