Самотни…
Какво се беше случило с всичко? Виктор се намръщи към безмълвното небе. После мина покрай комуникационната барака, една от малкото осветени постройки, и тръгна надолу към водата. Зад себе си чу затваряне на врата, но не се обърна. Спря на няколко крачки от брега. Отвъд Великия океан не се виждаше нищо, само тъмнина. Малки вълнички тихо се плискаха по чакъла почти до краката му и с въздишка се отдръпваха.
Зад себе си чу гласа на Балит:
— Помислих си, че си ти. Обадих се на Форта да му благодаря за изпълнението. Едва можа да ми отговори. Толкова е зает, Вик! Каза, че получава покани от всички жизнени среди… покани не само от почитатели, покани от хора, които искат да знаят как могат да ни помогнат тук!
Виктор се обърна, погледна дългия като върлина млад мъж и изръмжа:
— Ами хубаво.
Балит примигна, но продължи ентусиазирано:
— Да, и знаеш ли какво са направили? Три от другите училища са се организирали и са построили нова обсерватория! Този път наистина голяма. Големи огледала и радиотелескопи… ще търсят инфрачервена и гама-радиация и всички онези неща, за които говорим. Форта каза, че дори имали намерение да преместят една от жизнените среди или да изградят нова в орбита около Нюманхоум.
После млъкна, видял, че Виктор не споделя възхищението му, и попита разтревожено:
— Какво има?
Виктор разпери ръце към черното небе.
— Виж — каза той. — Всичко е изчезнало! Цялата Вселена… просто е остаряла и умряла.
— Може би е така — каза Балит след кратко мълчание. — Но не си ли спомняш всичките неща, които ми каза? Онова е там. Това е тук. Нашето слънце не е старо. На него му остава да живее още милиарди години… много повече от цялото време, през което в тази система е съществувал живот.
— Знам — каза уморено Виктор.
— Но… какво значение има какво се е случило с останалата част от Вселената?
— Има значение, че аз не знам какво се е случило — отвърна разпалено Виктор. — И че никога няма да науча! О, чудесно е, че Кифена се опитва да възстанови някои от старите записи и хората започват отново да търсят отговори, и… всичко е чудесно, признавам! Но всичко изисква толкова време. И дори ако някога хората научат какво става на Небо и какво е накарало нашите звезди да направят онова, което направиха… аз няма да живея достатъчно дълго, за да го разбера!
— Недей така — каза предано Балит. — Нали аз ще го разбера.
Глава 31
Това, което правеше Уон-Ту беше орязване на самия себе си — така безкомпромисно, както се кастри и се чисти градина.
Уон-Ту не го нарече така, разбира се. Той нямаше опит в градинарството. И никога не беше виждал градина в края на есента, когато се извършва подготовка на растенията за предстоящата смърт през зимата; корените се оставят да умрат, стеблата изсъхват, цветовете потъмняват и падат — всичко се жертва за израстване на здрави семена, които ще дадат живот на ново растение, когато почвата се стопли.
Но онова, което правеше в умиращата Вселена, беше същото. Всичко трябваше да се остави да умре с изключение на едно малко ядро, което беше същината на Уон-Ту. Очите бяха оставени да ослепеят. Мисловните процеси бяха силно ограничени. Спомените изоставени — о, толкова много спомени! Спомени за вечния живот на Уон-Ту, вечности от весело лудуване в хиляди гигантски млади звезди, гордостта от създаване на негови собствени звезди, негови собствени галактики, негови собствени копия. Всичко трябваше да се махне. Всички спомени за Уон-Уон-Уон и Кайнд и другите копия. Вкусът на една звезда клас G, която се превръща в червен гигант, бе забравен. Удоволствието и ужасът от борбите срещу неговите конкуренти — също. Просто нямаше място за никое от тези неща в малкото тахионно семе, което щеше да е Уон-Ту, семе, бързащо през мъртвата пустош към прераждане. Дори малката струйка енергия, която се изразходваше за съхраняването му, повече не можеше да се прахосва по този начин, а трябваше да отиде за създаване на тахионен образ на самия него.
Имаше обаче някои спомени, които не можеше да изостави. Не можеше да се насили да изхвърли спомена за онази малка група звезди — би ли могъл един умиращ човек да накара себе си да забрави обещанието за вечен живот?
Така че когато почти всичко беше забравено — когато задачата за превръщане в семе почти беше завършена, — Уон-Ту си позволи лукса да запази всичко, което знаеше за чудесната спасена група.