Майката на двете деца не му беше съпруга, но това не беше необичайно за Нюманхоум. Почти всеки преминал пубертета създаваше деца за колонията независимо дали беше женен, или не. Дори неговият баща отново беше помогнал за увеличаване на населението. Когато малката Едуина Сорикейн стана на четиринадесет години (нюманхоумски; земен еквивалент около седем), тя имаше две по-малки братчета и се беше научила да им сменя пеленките. Населението на Нюманхоум беше станало повече от шест хиляди. Две трети от тях бяха по-млади от Виктор, поради което вероятно Виктор се чувстваше достатъчно голям за капитан на океански товарен кораб. Той всъщност желаеше да лети в космоса, разбира се, но нямаше такава възможност. Пък и не беше достатъчно голям да бъде летец. Но капитан на кораб все пак беше доста добра работа.
Виктор, разбира се, беше достатъчно голям, за да се ожени, ако имаше такова желание. Майка му често му напомняше този факт. „Реза е добро момиче“ казваше тя понякога, когато той беше вкъщи между пътуванията до фермите на Южния континент или трите нови плантации на архипелаг Запад. Или пишеше в писмата си как младият Били Стокбридж „сега, можеш ли да повярваш, двадесет и шест годишен (нюманхоумски години) и доста хубав, почти зрял мъж, започна да свири на китара в дует с флейтата на Реза Макган, въпреки голямата разлика във възрастта…“ — На новия свят хората не държаха много на тези неща — и че не е ли време той, Виктор, да вземе решение по този въпрос.
Беше го взел много отдавна.
Не беше престанал да мечтае за Мари-Клод Стокбридж. Въпреки факта, че тя му се присмя веднъж, когато се опита да я целуне. Въпреки факта, който научи с огорчение, че за тринадесет нюманхоумски години е била бременна четири пъти от трима различни мъже. Въпреки факта, че макар всичко това да беше достатъчно лошо, тя го беше направила още по-лошо, като се бе омъжила за бащата на последните си две деца.
Мъжът ѝ се казваше Алекс Петкин. Виктор много се дразнеше, че Петкин е най-малко осем нюманхоумски години по-млад от съпругата си — тоест съвсем не толкова по-стар от него, за Бога, и ако Мари-Клод искаше да се омъжи за по-млад, защо, по дяволите, не се беше омъжила за него?
Според Виктор причината не бе в неговите две деца. Той вършеше онова, което вършеха и всички други. На Нюманхоум се предполагаше децата да експериментират преди да се задомят. Естествено тези експерименти създаваха още деца.
Правенето на любов сегиз-тогиз беше едно. А сключването на брак — съвсем друго. Според разбирането на Виктор да се ожени означаваше да е влюбен. Той не беше влюбен в никоя от майките на децата си. Естествено беше доста привързан към Алис Бегстайн, майката на четиригодишния му син. Алис беше навигатор на кораба и по време на дългите пътувания по Великия океан често не само единствено другар в леглото, но и другар на кораба. Несъмнено той беше свикнал много и с Реза Макган, която беше родила по-малкия му син, все още пеленаче. Но никога не беше свързвал нито Алис, нито Реза с думата „любов“.
Тази дума беше запазена за Мари-Клод — ах — Петкин. Въпреки факта, че тя се беше омъжила за юноша под петдесетте, който едва ли скоро щеше да остарее, за да дойде ред и на Виктор Сорикейн.
Тъй като Виктор не беше идиот, той вече не се надяваше, че това ще се случи. Неговият собствен баща, макар и сакат, много по-стар от грубиянина Петкин, беше живо свидетелство за половата мощ на мъжа на средна възраст. Вече проходилият Джонас и малкият Томас, който смучеше пръстче в люлката си, бяха неоспоримо доказателство за това.
За Виктор всичко това беше без значение. Мари-Клод все още беше жената, с която правеше любов нежно и продължително в нощните си сънища — независимо с кого споделяше леглото.
Прекосяването на Великия океан продължаваше четири или пет седмици в зависимост от вятъра плюс една или две седмици за товарене и разтоварване в края на всеки курс. Всеки курс продължаваше повече от четвърт нюманхоумска година. На Нюманхоум нещата ставаха по-бързо и всеки път, когато Виктор се връщаше в растящия град, който наричаха Хоумпорт, всичко беше различно.
Когато сутринта на 38-и пролет корабът на Виктор влезе в Хоумпорт, широкият залив блестеше на слънчевата светлина. По небето се носеха пухкави облаци. Вятърът беше топъл и Виктор видя, че колонията се е разраснала. Новият елеватор за разтоварване на зърно на доковете беше завършен, горе на хълма зад геотермалната електроцентрала се издигаха две микровълнови рамкови антени, втората вече наполовина покрита с проводникова мрежа. Това беше добре — най-после колонията можеше да получава почти достатъчно електрическа енергия.