Виктор се накани да вземе участие в дискусията, но топлата ръка на Реза го притегли към себе си.
— Виж какво направи! — прошепна тя, докато около тях се водеше спор. — Защо дойде тук?
— Имам толкова право да бъда тук, колкото и ти — прошепна разгорещено в отговор той, а след това добави: — Търсех теб. Аз, хм, мислех днес да прекарам малко време с Джен. Имам предвид, че днес имам…
— Разбира се, че имаш рожден ден — отвърна сопнато тя, изгледа го внимателно, после кимна. — Щом лекцията свърши, се връщам да нахраня децата, а после ще ги доведа тук за фойерверките и танците… ако искаш, можеш да дойдеш.
— Добре — съгласи се Виктор и видя, че баща му е прекратил дискусията и го гледа заплашително.
— Продължаваме с лекцията — каза високо Пал Сорикейн. — Ако някой иска да каже нещо по някой друг въпрос, ще може да го направи след нея. Има ли въпроси относно еволюцията на звездите?
Виктор заведе баща си до вкъщи — помогна му да се прибере, защото изкуственият крак на стареца му създаваше затруднения и освен това той беше изчезнал за момент в купола преди да пожелае да си тръгне. Не беше необходимо Виктор да го пита за причината. Можеше да я отгатне по дъха му.
— Татко! Извинявай, ако ти обърках плановете с лекцията — каза Виктор по средата на пътя.
Баща му го погледна навъсено.
— Няма нищо — отвърна задъхано той и се оригна. Спря да се почеше по бедрото, сложи ръка на рамото на Виктор и продължи да куца. — Вината не е твоя — продължи Пал Сорикейн. — Главно на Тис Кхадек. Тя продължава да се опитва да запали целия клас по любимата си Нергал. — Той трепна. — Имаш ли нещо против да не говорим за това точно сега? Това е трудна работа…
— Разбира се, татко — съгласи се Виктор, макар и без удоволствие. Беше му трудно като гледа този смален стар човек да си спомни силния мъж със засмени сини очи, който го подхвърляше на ръце на „Ню Мейфлауър“. Когато най-после стигнаха до дома на родителите му, Пал Сорикейн се отпусна тежко на един стол.
Виктор се стресна, като видя върху лицето на майка си досада. Въпреки това тя ги поздрави весело — подаде лицето си за целувка, каза му, че изглежда така, сякаш не се храни достатъчно, намекна, че го чака изненада. Не трябваше да прави догадки за изненадата — знаеше, че майка му е видяла кораба на пристанището и е изпекла сладкиш за рождения му ден.
Но тя изглеждаше уморена и почти стара. Когато Виктор намекна за това, тя му отговори, че просто е имала тежък ден. Двете нови деца и изискванията на работата ѝ отнемаха много от силите ѝ.
— Тежко време е за агрономите — каза тя.
— Агрономи! — повтори изненадано Виктор. — Мислех, че това ти беше само хоби.
— Започна като хоби, Вик — въздъхна тя. — Но се преквалифицирах. Изкарах курсове и… е, изхранването на хората е по-важно от създаването на машини. А сега с новите културни сортове на растения за клониране и тестване всеки път, когато някой планира да създаде нова микросреда, има нужда от всеки, който може да помогне.
— А освен това помага и на мен — намеси се баща му.
Виктор трепна и предположи скептично:
— Преподава в твоя курс?
— Не, разбира се, че не преподава в моя курс. Освен по един начин, може би… искам да кажа, че помага за сваляне на банките данни от „Арк“ и „Мейфлауър“. Благодарение на електроцентралите и фризерите построихме ново хранилище, така че ако нещо се случи с тези кораби…
— Какво може да се случи на корабите? — изненада се Виктор.
— Не знам. Нещо — каза твърдо баща му. — Тогава наистина ще закъсаме. Знаеш ли колко време ще е необходимо да получим отново всичко от Земята? Но ние вече почти дублирахме всички астрофизически файлове тук — завърши той. Изглеждаше доволен. — Беше голяма работа. Знаеш ли, мисля, че това заслужава да пийнем по чашка.
Пийнаха по една — само че баща му пийна две. И Виктор започна да разбира от какво са бръчките по лицето на майка му. Не беше само от тежката работа. Състаряваха я грижите за съпруга ѝ.
Виктор беше доволен от малкото празненство за рождения си ден и компанията на младата Едуина и двете малки деца, но беше още по-доволен, когато си тръгна.
Вече се беше смрачило и танците на хълма бяха започнали. Виктор огледа танцьорите. Бяха в двоен кръг, мъже и жени пееха някаква весела и жива мексиканска песничка, оркестърът от три инструмента — цигулка, китара и барабан — свиреше. Видя Реза във вътрешния кръг, хванала с дясната си ръка ръката на — по дяволите! Той се намръщи. Беше Били Стокбридж.