Тя го погледна озадачено.
После, едва видими над маската, видя бръчици край очите ѝ. Усмихваше ли се? Тя сложи ръката си върху неговата и каза:
— Скъпи! Имаш ли представа колко важен си бил ти за моя морал през всичките тези години?
Той отдръпна ръката си и изръмжа:
— По дяволите, не ме покровителствувай!
— Нямам такова намерение — каза тя извинително, за момент го изгледа изпитателно, после затвори очи, сякаш примирена, отвори ги и каза: — Изпи ли си чая? Тогава да спрем този разговор. Аз съм много стара, за да се оженя за теб. И много стара за любовна връзка с теб, имам предвид трайна. Но ако наистина искаш да правим любов… веднъж… е, защо не?
Дълго след това Виктор не видя Мари-Клод. През целия следващ ден ходеше усмихнат — беше почти единственият в колонията, който се усмихваше, и хората го гледаха изненадано и понякога гневно. Виктор продължаваше да изживява всеки момент и всяко докосване от чудното си сливане с Мари-Клод. В леглото тя беше онова, за което беше мечтал дори още преди пубертета, а действителността не беше в никакво отношение разочароваща. Бяха нежни един към друг — с марлени маски на лицата, целуваха се през тях с всичката отвратителна миризма и вкус — и всичко беше фантастично. Тя се задъхваше, стенеше и накрая изхлипа, извика и се отпусна разтреперена и обляна в сълзи.
Виктор се стресна и разтревожи, без да знае каква е причината.
Тя не се появи на масовото погребение, когато заедно с майка му бяха заровени още четиридесет и двама души. (Дори тогава Виктор почти не можеше да скрие едва видимата усмивка, която се появяваше от време на време на лицето му, докато плачеше.) На гробищата избухна ужасна — и напълно неочаквана — свада: беше във връзка с религиите. Мюсюлманите не искаха техните мъртви да бъдат погребани заедно с неверниците и след като те дадоха ясно да се разбере това, някои от другите секти също започнаха да роптаят. Капитан Бу трябваше да изреве с всички сили, за да възстанови реда. Същата вечер спешно беше свикано градско събрание. Озлобени хората си крещяха през сълзи и марлени маски. Накрая се взе решение в бъдеще погребенията да бъдат разделени по вероизповедание.
Именно тогава, когато Фреди Стокбридж дойде и му предложи да прочете молитва за майка му, се попълни липсващият елемент в загадката за държането на Мари-Клод. Нейният собствен съпруг, онзи забравен мъж, мъжът, за когото Виктор, когато изобщо си спомняше за неговото съществуване, беше мислил с презрителното съжаление на съблазнител към рогоносец — този мъж беше починал само часове преди Амелия Сорикейн-Мемел.
Виктор беше спал с вдовицата още преди трупът на нейния съпруг да изстине.
Но Мари-Клод остана вярна на думата си и не се обърна към Виктор да заеме неговото място. Качи се на първия кораб за архипелага Запад и замина. Месеци по-късно Виктор научи, че се е омъжила за някакъв молекулярен биолог, останал самичък по същото време като нея.
Пал Сорикейн излезе от болницата блед и треперещ, но застана пред сина си достатъчно спокойно.
— Просто не можах да се овладея, Вик — каза той.
Виктор остави чистенето на къщата — най-малките деца отново бяха в дома и той се грижеше за тях — и каза на баща си също толкова спокойно:
— Стига глупости. Пиеш от години. Просто става по-лошо, това е.
Баща му трепна.
— Точно това исках да кажа. Смъртта на майка ти беше последната капка, която преля чашата. От много време не мога да оправя живота си. Без крак… с толкова много работа за вършене… а аз не мога да помогна с нищо. Вик, просто чувствам, че тук няма място за мен.
Виктор се взря в баща си. Никога не го бе виждал да изглежда така — точната дума беше „покрусен“? Не, думата, която най-добре подхождаше, беше „безполезен“. Пал Сорикейн не виждаше никакъв смисъл или цел в живота си.
Виктор вдигна капака на тенджерата с яхния. Вечерята беше готова; щом Едуина се върнеше с малките деца, можеше да се сервира.
— Хапни — изръмжа той и постави чиния пред баща си. Той покорно прие нареждането — отместваше маската си при всяка лъжица. Изглежда, не искаше да продължи разговора. Просто правеше каквото му беше казано, без никакъв коментар.
За сина му това беше ужасно.
— Но ти имаш твоя курс — каза изведнъж Виктор.
Пал поклати глава, без да спира да яде.
— Няма нищо, на което мога да ги науча, Вик.
— Но обсерваторията…
— Виж — каза търпеливо баща му, — всяко от тези деца може да се справи с телескопа толкова добре, колкото и аз. Били дори по-добре. Той контролира инструментите на „Мейфлауър“ от месеци… Направи серия наблюдения на Небо, с които на Земята би могъл да защити докторска дисертация. Има някои доста странни нива на радиация с голяма енергия, идващи оттам… нещо, което не очаквах. И което не мога да обясня. Вече дори не знам къде да наблюдавам. Но Били продължава да работи. Той е много умен. Това ще ти бъде интересно, Вик — ще помоля Били да ти го покаже. Той винаги е готов да ме послуша. Ти знаеш, той се погрижи за мен, когато бях… хм, когато бях болен.