След час госпожа Стокбридж дойде и ги потърси изпълнена с благодарност към Виктор.
— Много ми помагаш — каза му тя. — Не знам какво щях да правя без теб, Виктор. Виж, щом сложа децата да спят, ще отида да хапна нещо и след това лягам. Ще ми правиш ли компания?
Виктор прекрасно разбираше, че поканата е за яденето, а не за леглото. Въпреки това почувства в слабините си парване като от електрически ток и успя само да промълви: „Добре“.
В трапезарията Мари-Клод Стокбридж прояви такт и остави Виктор да занесе таблата ѝ до масата. Той беше изключително внимателен. При малката гравитация на кораба, която беше незначителна част от g, ако човек се движеше много бързо, хлъзгавите храни съвсем лесно можеха да се изсипят от чиниите, но той успешно отнесе таблите до магнитите на масата. После се зае да води разговор, подобаващ на зрял човек.
— Пак растителен протеин — каза той, докато разбъркваше гъстата яхния. — Очаквам с нетърпение да стигнем и да хапна свястна храна.
— Не храни прекалено големи надежди. Храната може би няма да е веднага толкова добра — каза учтиво госпожа Стокбридж. В секцията за домашни животни на фризерите имаше достатъчно животни, но, разбира се, те щяха да бъдат оставени за размножаване преди да бъдат превърнати в котлети или пържоли. — Макар че когато стигнем, колонистите от първия кораб все ще са създали някакви стада. — Тя погледна разсеяно покрай Виктор и видя себе си в огледалото на стената — половината от стените на кораба бяха с огледала, за да изглеждат стаите по-просторни. Мари-Клод приглади косата си и каза извинително: — Колко съм разчорлена!
— Изглеждаш чудесно — промърмори Виктор и се намръщи на остатъка от задушеното в чинията си.
Но това не беше цялата истина. За неговите похотливи юношески очи Мари-Клод изглеждаше много по-добре от „чудесно“. Беше по-висока от баща му и по-закръглена от майка му. Косата ѝ беше разрошена, ноктите на пръстите ѝ бяха изпочупени от фризера, около нея се усещаше слаба сладникава миризма на пот на здрава жена — всичко това беше неизразимо изкушаващо за дванадесетгодишния Виктор Сорикейн.
Макар че Виктор не желаеше нищо лошо на Вернер Стокбридж, една от неговите най-големи мечти наяве (а понякога и насън) беше как съпругът на Мари-Клод губи силата си за възпроизвеждане — беше научил, че такива неща понякога се случват с мъжете и разглеждаше това като потенциална възможност за себе си. В края на краищата всички знаеха, че когато корабът се приземи, задължение на всички е да имат деца. Много деца — планетата трябва да бъде населена, нали? Лишен от способност да участва в този процес, Вернер Стокбридж сигурно щеше да приеме необходимостта жена му от време на време да забременява, а кой друг би могъл да върши тази работа по-добре от младия добър приятел на тяхното семейство (но дотогава, с малко късмет, не толкова млад, за да не може да се справи с тази задача) Виктор Сорикейн?
Някои от подробностите във фантазията на Виктор бяха доста мъгляви. Но важните моменти от тази фантазия дойдоха по-късно. В края на краищата господин Стокбридж беше много по-стар от жена си — тридесет и осем срещу нейните двадесет и пет — а на двадесет мъжете бяха на върха на сексуалната си сила. (Виктор знаеше много за биологията на възпроизводство. Машината за обучение не винаги го разочароваше.) След тази възраст силата на мъжете постепенно намаляваше, докато на жените с всяка година нарастваше. Виктор се утешаваше с факта, че разликата от тринадесет години между Мари-Клод и нейния съпруг е същата както между нея и него, само че в обратна посока. Така че (Виктор пресметна, докато галантно придружаваше Мари-Клод до стаята, където спяха съпругът и синовете ѝ) след няколко години, например седем, той щеше да е на деветнадесет, а тя на не повече от тридесет и две — най-вероятно най-добрата възраст за двамата, докато старият Вернер Стокбридж щеше да е на четиридесет и пет и определено излизащ, макар и не напълно излязъл от най-добрата си форма…
Той се обърна и я погледна.
— Какво?
Мари-Клод му се усмихна.
— Стигнахме, Виктор. Знам колко досадни могат да бъдат тези две малки чудовища. Благодаря ти! — Тя се наведе и го целуна по бузата преди да изчезне в общата семейна стая.
Разбира се, това с нищо не можеше да помогне. Оттогава Виктор упорито се грижеше за двете зверчета на семейство Стокбридж независимо колко непоносими ставаха. А те наистина можеха да бъдат непоносими. Когато се събудиха от следобедния си сън, той организира гоненица на гравитационната пътечка с надеждата да се изморят. Тъй като не се измориха, ги заведе да разгледат кораба. Когато дойде време да си лягат, разбра, че е дошло и неговото време за сън — никога дотогава не си беше давал сметка колко уморителна за един възрастен или във всеки случай почти възрастен като него, може да е грижата за малки деца.