– О, да, и няма да се учудя, ако го направят. След като Донован вече е извън играта, като нищо може да променят стратегията си и да ни покажат среден пръст.
Саманта поклати глава.
– Чакайте малко. Как ще се отметнат, след като вече са се съгласили на споразумение?
– Няма го писмено – обясни Мати. – Или поне засега не сме открили нищо писмено. Обикновено в такива случаи двете страни подписват кратко споразумение, което бива одобрено от съда.
– Според секретарката на Донован в един от компютрите имало груба чернова, но до подпис така и не се стигнало – каза Джеф.
– Значи сме прецакани – каза Саманта и някак неволно се включи в отбора.
– Не непременно – възрази Мати. – Ако се отметнат от споразумението, делото се придвижва нататък към обжалване. Донован не се притесняваше от това. Процесът беше съвсем ясен, без грешки, които да предизвикат отмяна на присъдата, поне според Донован. След около осемнайсет месеца присъдата ще бъде потвърдена при обжалването. Ако Върховният съд я отмени, делото ще се върне тук за повторно разглеждане.
– Кой ще го гледа? – попита Саманта.
– Ще се тревожим за това, когато му дойде времето.
– Какво друго има по наследството? – попита Анет.
Джеф погледна нахвърляните на ръка бележки.
– Ами, първо, Донован имаше застраховка живот на стойност половин милион долара. Бенефициент е Джуди и според счетоводителя тези пари са извън наследството, така че тя ще бъде доста добре. Донован имаше четирийсет хиляди долара в лична банкова сметка, сто хиляди в сметката на правната му кантора, триста хиляди във взаимен фонд. Имаше и сметка за съдебни разходи с двеста хиляди долара. Чесната, естествено, в момента не струва нищо, но е застрахована за шейсет хиляди долара. Къщата и земята му са оценени на милион и четиристотин хиляди, а Донован иска и те да бъдат продадени. Сградата на кантората му е оценена от общината в Брейди на милион и деветстотин хиляди. Съгласно завещанието му я получавам аз. Къщата има малка ипотека, кантората няма. Всичко извън това са лични вещи – джипът, пикапът му, мебелите в кантората и така нататък.
– А семейната ферма? – попита Анет.
– Не, планината Грей все още е собственост на баща ни, а с него не съм говорил от години. Нали не се налага да ви напомням, че той не дойде на погребението на сина си миналата седмица. Освен това земята не струва много. Допускам, че ще я наследя някой ден, но не разчитам на пари от там.
– Наистина не мисля, че трябва да участвам в този разговор – каза Саманта. – Става дума за лични неща, а в момента знам повече от съпругата му.
– Стига, Саманта – сви рамене Джеф.
Тя стисна топката на вратата.
– Вие си обсъждайте колкото искате, аз се прибирам.
Преди да успеят да реагират, Саманта излезе от стаята и закрачи бързо по чакъла на паркинга. Мотелът се намираше в края на града, недалече от ареста, където Роуми я беше завел преди няма и два месеца. Имаше нужда да се поразходи на чист въздух, да се откъсне от момчетата Грей и от техните проблеми. Много съчувстваше на Джеф за загубата на брат му, самата тя усещаше празнина в себе си, но освен това беше ужасена от безразсъдството му. Беше пипал компютрите, което му гарантираше още неприятности с ФБР. Джеф имаше наглостта да си въобразява, че е способен да надхитри федералните и да изчезне, когато му скимне. Саманта се съмняваше в успеха му.
Тя тръгна по главната улица. Усмихна се на онова, което виждаше. Повечето семейства вечеряха. Телевизорите работеха, децата седяха край масата. До кантората на Донован усети как гърлото ѝ се стяга. Беше починал преди седмица, а вече ужасно ѝ липсваше. Ако не беше семеен, двамата със сигурност щяха да имат някаква романтична или физическа връзка. Двама млади необвързани адвокати в малко градче, които се наслаждават взаимно на компанията си, флиртуват и предприемат различни ходове – щеше да е неизбежно. Помнеше предупрежденията на Анет за Донован и за слабостта му към жените и отново се запита дали ѝ е казала истината. Или просто бранеше собствените си интереси. Дали не искаше Донован само за себе си, без да го дели с никого? Джеф беше убеден, че брат му е убит. Баща ѝ не беше. Пък и какво значение имаше всъщност с оглед на очевидното – него вече го нямаше.
Тя се обърна и се запъти обратно към “Брейди Грил”, където си поръча салата и кафе, за да убие известно време. Не ѝ се връщаше в офиса, не ѝ се връщаше и в апартамента. След два месеца в Брейди вече скучаеше. Работата и всекидневните драматични събития в Службата ѝ бяха приятни, но липсата на вечерни занимания ставаше монотонна. Хапна набързо и плати сметката си на смръщения възрастен собственик. Пожела му лека нощ и приятни сънища и си тръгна. Беше седем и половина, твърде рано, за да се прибира, затова Саманта продължи да се разхожда и да вдишва дълбоко хладния въздух. Беше обиколила всяка улица в Брейди и знаеше, че са безопасни. Можеше да излае някое куче, можеше да подсвирне някой тийнейджър, но тя беше калено градско момиче и беше преживявала и по-лоши неща.