– Знам, знам, каза ми го веднъж. Какво има на харддисковете на компютрите му?
– Нищо съществено. Той не беше глупав.
– Тогава защо си ги взел?
– Той ми каза. Имах строги указания какво да правя, ако нещо се случи с него. Имаше едно дело в Мисисипи преди няколко години, когато ФБР нахлули в една правна кантора и изнесли всички компютри. Донован се страхуваше да не се случи нещо подобно, затова ми беше дал инструкции.
– Какво трябва да правиш с документите на “Крол”?
– Да ги предам на другите адвокати, преди ФБР да ги открие.
– Малко вероятно.
Приближаваха сградата на съда откъм тясна странична пресечка. Джеф извади нещо от джоба си и ѝ го подаде.
– Това е мобилен телефон с предплатена карта. За теб.
Саманта го погледна и каза:
– Имам телефон, благодаря.
– Обаче твоят не е сигурен, а този е.
Тя вдигна очи към него, но не посегна да вземе телефона.
– И защо ми е?
– За да говориш с мен и с Вик, с никой друг.
Саманта отстъпи крачка назад.
– Ти сериозно ли, Джеф? Ако го взема, ще се включа в този заговор. Защо аз?
– Защото ти вярваме.
– Дори не ме познавате. Тук съм само от два месеца.
– Именно. Не познаваш нищо и никого. Не си корумпирана. Не говориш, понеже няма с кого. Адски си умна, забавна си и си много готина.
– О, страхотно. Точно това имах нужда да чуя. Ще изглеждам фантастично е оранжев гащеризон и вериги на глезените.
– Да, така е. Ще изглеждаш страхотно с каквото и да си облечена, дори без дрехи.
– Да не би да ме сваляш?
– Може би.
– Добре, отговорът е: не сега. Джеф, сериозно обмислям дали да не си събера багажа, да се кача в колата, да натисна педала на газта и да спра чак в Ню Йорк, където ми е мястото. Не ми харесва какво се случва край мен и не съм искала тези неприятности.
– Не можеш да си заминеш. Знаеш прекалено много.
– След двайсет и четири часа в Манхатън ще съм го забравила, повярвай ми.
Малко по-надолу по улицата възрастният собственик заключи вратата на кафенето и се отдалечи с тежка стъпка. Нищо друго не се движеше по главната улица. Джеф хвана внимателно Саманта за ръката и я поведе към някакви дървета, близо до паметника на загиналите във войните от окръг Ноланд. Посочи ѝ нещо в далечината зад сградата на съда през две пресечки и каза почти шепнешком:
– Виждаш ли онзи черен форд пикап, паркиран до стария фолксваген?
– Не различавам форд от додж. Кой е?
– Двама са, вероятно новият ти приятел Бозо и един, на когото му викам Джими.
– Джими ли?
– Джими Картър. Едри зъби, голяма усмивка, руса коса.
– Ясно, много остроумно. Защо Бозо и Джими киснат в паркирана кола в осем и половина вечерта?
– Говорят за нас.
– Искам да се върна в Ню Йорк, където ще съм в безопасност.
– Не те виня. Виж, аз изчезвам за няколко дни. Моля те, вземи този телефон, за да имам някой, с когото да си говоря.
Той плъзна телефона с предплатената карта в ръката ѝ и след секунда-две Саманта го стисна.
27
Рано във вторник сутринта Саманта потегли за Мадисън, Западна Вирджиния, на час и половина път от Брейди. Сигурно щеше да ѝ трябва два пъти повече, защото пътищата бяха пълни с училищни автобуси и камиони, превозващи въглища. Силен вятър брулеше малкото останали по дърветата листа. Цветовете бяха изчезнали, хребетите и долините бяха в потискащо тъмнокафяво, което нямаше да се промени до пролетта. Имаше вероятност следващия ден да превали лек сняг, първият за сезона. Саманта се улови, че поглежда в огледалото за обратно виждане, и на моменти успяваше да реагира с усмивка на обзелата я параноя. Защо някой ще си губи времето да я следи из Апалачите? Беше само временно тук, неплатена стажантка, на която с всеки изминал ден все повече ѝ домъчняваше за дома. Смяташе да прекара Коледа в Ню Йорк, да обиколи с приятели познатите места. Дали щеше да събере смелост да се върне в Апалачите?
Новият ѝ мобилен телефон беше на предната седалка. Тя го погледна и се запита какво ли прави Джеф. Вече цял час си мислеше да му се обади и да провери дали работи телефонът. Кога точно трябваше да използва проклетото нещо? И с каква цел?
Откри мястото на срещата на главното шосе, южно от града – мисионерската баптистка църква на Сидър Гроув. Беше обяснила на клиентите си, че трябва да поговорят насаме, и то не на бензиностанцията, където Бъди всяка сутрин си пиеше кафето и където всички се чувстваха свободни да се включват в разговора. Семейство Райзър предложиха църквата си и Саманта допусна, че те просто не искат тя да види дома им. Седяха в пикапа на Бъди на паркинга, гледаха преминаващите нарядко коли и сякаш нямаха никакви грижи. Мейвис прегърна Саманта като близка роднина и всички заедно се запътиха към залата за приятели зад малкия параклис. Вратата не беше заключена и просторното помещение беше празно. Дръпнаха си няколко сгъваеми стола край масичка за игра на карти и заговориха за времето и плановете си за Коледа.