– Ами ако не подпиша?
Саманта не го беше очаквала и понеже не познаваше добре федералните процедури, не знаеше как да отговори. Въпреки това трябваше да реагира бързо.
– Ако делото не се движи от ищеца, в крайна сметка ще бъде прекратено от съда.
– Значи така или иначе край? – попита Бъди.
– Да.
– Добре, няма да се откажа. Няма да подпиша.
– Защо ти не поемеш делото? – избъбра Мейвис. – Ти си адвокат.
Двамата я изгледаха настойчиво и стана ясно, че са обсъждали въпроса надълго и нашироко.
Саманта беше очаквала това и отговори:
– Да, но нямам опит във федералния съд, нито разрешително да практикувам в Кентъки.
Двамата се замислиха над думите ѝ, без да ги разбират. Адвокатът си е адвокат, нали така?
Мейвис смени темата и попита:
– За делото за пневмокониозата… Ти каза, че ще изчислиш всички дължими помощи със задна дата. Каза също, че ако го спечелим, ще се върнем назад до деня, когато сме подали първия си иск преди девет години, нали?
– Точно така – потвърди Саманта и потърси бележките си. – И според изчисленията ни сумата възлиза на около осемдесет и пет хиляди долара.
– Това не са много пари – отвратено отбеляза Бъди, като че ли Саманта беше виновна за дребната сума. Пое си въздух дълбоко и продължи: – Полага се да платят повече, страшно повече след онова, което са сторили. Трябваше да напусна още преди десет години, когато се разболях, и ако имах помощите, щях да го направя. Но не, по дяволите, продължих да работя и да дишам въглищния прах.
– И се разболяваше все повече и повече – добави мрачно Мейвис.
– А сега ще мога да работя още година, най-много две. И ако изобщо ги замъкна в съда, няма да бъдат отговорни за нищо. Не е редно.
– Съгласна съм – каза Саманта. – Вече съм чувала този разговор, Бъди, при това неведнъж.
– Точно затова искам да съдя копелетата във федералния съд.
– Мери си приказките, Бъди.
– Ще ругая колкото си искам, Мейвис, мамка му!
– Вижте, трябва да тръгвам – каза Саманта и посегна към куфарчето си. – Иска ми се да преосмислите решението си и да подпишете молбата за прекратяване.
– Няма да се откажа – изхриптя Бъди.
– Добре, но няма да шофирам отново до тук заради това. Разбрахме ли се?
Той само кимна. Мейвис излезе навън заедно с нея и остави Бъди отзад. До колата Мейвис ѝ каза:
– Много ти благодаря, Саманта. Признателни сме ти. От години караме без адвокат и сега фактът, че някой е загрижен за нас, ни носи утеха. Той умира и го знае, затова има тежки дни, когато не се държи много добре.
– Разбирам.
Саманта спря да зареди на старата бензиностанция. Надяваше се кафето да става за пиене. Отстрани до сградата бяха паркирани няколко коли, всички с номера от Западна Вирджиния и до една непознати за нея. Джеф я беше предупредил да е по-бдителна, да оглежда лицата, без да се взира, и да се вслушва в гласовете, без да показва интерес. Винаги допускай, че някой те наблюдава, предупреди я той, но на нея ѝ беше трудно да го приеме.
– Те са убедени, че ние притежаваме нещо, от което отчаяно се нуждаят – беше ѝ казал той.
Точно това “ние” я притесняваше. Не помнеше да се е присъединявала към никакъв екип. Докато се взираше в колонката, забеляза в магазина да влиза мъж, макар през последните няколко минути да не беше видяла да пристига кола.
Бозо се беше появил отново.
Саманта плати с кредитна карта на колонката и би потеглила веднага, но трябваше да се увери. Влезе през главния вход и поздрави служителя на касата. Няколко възрастни мъже седяха в люлеещи се столове край кръгла печка, но никой не я забеляза. След няколко крачки тя се озова в тясно помещение с десетина маси с карирани покривки. Петима човека се хранеха, пиеха кафе и си говореха.
Той седеше на бара и се взираше в плочата, на която готвачът хвърляше бекон. Саманта не виждаше лицето му и не искаше да прави сцени, затова просто остана да стърчи неловко и неуверено на входа. Улови един-два погледа и реши да си тръгне. Върна се с колата в Мадисън и влезе в магазин, откъдето си купи пътна карта. Фордът ѝ имаше джипиес, но Саманта не си беше направила труда да го програмира. Трябваше да се ориентира бързо.
Час по-късно тя се носеше по междуселски път някъде в окръг Лорънс, Кентъки, а новият ѝ мобилен телефон най-сетне хвана мрежа. Джеф отговори след четири позвънявания. Тя спокойно му обясни какво се случва, а той я накара да повтори по-бавно.
– Искал е да го видиш – отсъди Джеф. – Защо иначе ще рискува да бъде забелязан? Такава тактика не е необичайна. Той знае, че няма да го цапардосаш или нещо подобно, така че защо да не ти изпрати едно не съвсем деликатно послание.