Вечерта жителите на Брейди изпълниха главната улица, обикаляха магазините и купуваха джинджифилови сладки и топъл сайдер. Улицата беше затворена за превозни средства и децата развълнувано очакваха шествието. То се появи към седем. В далечината се разнесоха сирени. Тълпата изпълни двете страни. Саманта бе с Ким, Адам и Анет. Шерифът оглавяваше процесията, а патрулната му кола в кафяво и бяло блестеше, току-що излъскана. Следваше го цялото му войнство. Саманта се запита дали сладурчето Роуми няма да се прокрадне отнякъде, но от него нямаше и следа. Оркестърът на гимназията мина с доста слабо изпълнение на “Елате, всички вярващи”. Малък оркестър от малко градче.
– Не ги бива много, нали? – прошепна Адам на Саманта.
– Според мен са чудесни – отговори тя.
Мина момичешкият отряд скаути, следван от момчешкия. На платформа преминаха ветерани в инвалидни столове, щастливи, че са живи и се радват на Коледа. Звездата беше Арнолд Потър, на деветдесет и една, оцелял при десанта в Нормандия преди шейсет и четири години. Беше най-прочутият жив герой на окръга. Членовете на ордена “Шрайнърс” бръмчаха с мотопедчетата си и привличаха вниманието към себе си както винаги. Ротарианците се представиха с инсценировка на Рождество с истински овце и кози, които за момента се държаха прилично. Голяма платформа, теглена от последен модел форд пикап, беше заета от детския хор на Първа баптистка църква: Децата бяха облечени с бели дрехи и с ангелски гласчета пееха “О, град Витлеем” почти безупречно точно. Кметът мина с кабриолет “Тъндърбърд” от 1958 г. Махаше и се усмихваше широко, но никой не му обърна внимание. Имаше още полицейски коли, пожарна кола, пълна с доброволци, и още една платформа с кънтри оркестър. Членовете на клуб по езда преминаха на своите чистокръвни коне. И животни, и хора бяха издокарани като за родео. Рой Роджърс и Тригър биха се гордели. Местният доставчик на газ имаше лъскав нов пикап и някой беше решил, че той ще е приятно допълнение към парада. Чернокожият шофьор се забавляваше, надул рап по уредбата и смъкнал всички прозорци.
И накрая се появи причината за всичко това на своята шейна. Старият Дядо Коледа махаше на момченцата и момиченцата, хвърляше им бонбони в краката и подвикваше “Хо, хо, хо” по мегафона си.
Когато шествието се изгуби от поглед, повечето зрители се преместиха пред съда и се събраха в парка до него. Кметът приветства всички и говори прекалено дълго. Друг детски хор изпълни “О, свята нощ”. Мис Ноланд, красиво рижо момиче, тъкмо пееше “Сладкият младенец Исус”, когато Саманта усети някой леко да докосва лакътя ѝ. Беше Джеф с шапка и очила, с каквито го виждаше за пръв път. Саманта се отдръпна от Ким и Адам, измъкна се през тълпата и се отдалечи към едно тъмно място, близо до паметника на загиналите във войните. Бяха стояли там предишния петък вечерта и бяха наблюдавали Бозо и Джими в далечината.
– Свободна ли си утре? – попита той почти шепнешком.
– Събота е, разбира се, нямам какво да правя.
– Да отидем в планината.
Тя се поколеба и загледа как кметът щракна един ключ и коледната елха грейна.
– Къде?
Той пъхна в дланта ѝ сгънато листче и поясни:
– Указания. Ще се видим сутринта.
Целуна я по бузата и изчезна.
Саманта отиде с колата си до Нокс в окръг Къри и спря на паркинга пред библиотеката на една пресечка от главната улица. Дори да я следяха, не беше забелязала. Пое небрежно по главната, извървя три пресечки на запад и влезе в Нокс Маркет, кафене и магазин за кафе. Попита къде е тоалетната и я упътиха към дъното на заведението. Намери вратата, която водеше към пресечка на Пета улица. Съгласно указанията измина две пресечки, отдалечавайки се от центъра на града, и видя реката. Докато Саманта наближаваше пристана под моста, Джеф се показа от магазинчето за стръв и ѝ посочи шестметрова лодка.
Без нито дума двамата се качиха в нея: Саманта седна отпред, увита заради студа, а Джеф отзад, където запали извънбордовия двигател. Той отдалечи лодката от пристана и отпусна дросела. Подминаха още един мост и цивилизацията сякаш изчезна. В продължение на мили, или както там се измерва разстоянието по една лъкатушеща река – Саманта нямаше представа, – се носеха по тъмната и спокойна вода. Къри беше тясна и дълбока река без скали и бързеи. Криволичеше из планината, скрита от слънцето от извисяващите се стръмни канари, които почти се докосваха. Подминаха друга лодка, самотен рибар, печално загледан във въдицата си. Минаха покрай малко селище до един пясъчен насип с носещи се по водата лодки и колиби. “Речните плъхове”, така щеше да ги нарече впоследствие Джеф. Навлизаха все по-навътре в каньона и след всеки следващ завой Къри ставаше все по-тясна.