Саманта измери Джеф със смъртоносен поглед.
Ландън седна до Саманта и се вгледа дълбоко в очите ѝ.
– Имаме нужда от малко съдействие във Вашингтон.
– Моля?!
– Най-приближеният кръг на главния прокурор се състои от трима души. Една от тях е Лиона Кент. Сигурен съм, че я познавате.
Саманта се отдръпна и отговори:
– Да, запознахме се преди години.
– Тя и майка ви са започнали работа в Министерството на правосъдието по едно и също време, преди трийсет години. Майка ви се ползва с огромно уважение и е на висок пост. Тя също има известно влияние.
– Но не в такива области.
– О, напротив, Саманта. Една дума от Карън Коуфър на Лиона Кент и от Лиона Кент на главния прокурор, и от главния прокурор на прокурора в Кентъки, и ще се отървем от ФБР. Така единствената ни тревога ще останат негодниците от “Крол”.
– Затова ли е тази среща? Заради майка ми?
– От професионална гледна точка, Саманта, не от лична. Сигурен съм, че разбирате. Обсъждали ли сте случая с майка си?
– Не, разбира се. Дори не ми е хрумвало да го направя. Това е извън нейния периметър, ясно ли е?
– Не съм съгласен. Имаме сериозни познанства във Вашингтон, които смятат, че Карън Коуфър може да ни помогне.
Саманта беше изумена и объркана.
– Затова ли дойде в Ню Йорк? – погледна тя Джеф. – За да намесиш и майка ми?
– Не, за пръв път чувам за това – побърза да отговори той. – Дори не знаех къде работи майка ти.
Беше искрен като несправедливо обвинено момченце и тя му повярва.
– Не съм го обсъждал с него, Саманта – увери я Ландън. – Информацията е от наши вътрешни хора във Вашингтон.
– Вашите лобисти.
– Да, разбира се. Нима всички ние нямаме лобисти? Независимо дали ги обичаме, или ги презираме, те познават пейзажа. Притеснявам се, че приемате това твърде лично. Не ви молим да поискате от майка си да се намеси пряко във федерално разследване, но в същото време знаем как стават нещата. Хората са си хора, приятелите са си приятели, една дума тук, друга там – и нещата се получават. Просто си помислете, ставали?
Саманта пое дълбоко дъх.
– Ще видя дали ще си помисля.
– Благодаря ви.
Той стана и отново се разтъпка. Саманта изгледа гневно Джеф, който беше забил поглед в пода. Ландън каза доста притеснено:
– А сега, Джеф, може ли да обсъдим предаването на документите?
Саманта се изправи бързо.
– Ще се видим по-късно.
Джеф я стисна внимателно за ръката и прошепна:
– Моля те, Саманта, не си тръгвай. Нужна си ми тук.
Тя се освободи от него и заяви:
– Не участвам в малкия ти заговор. Вие си говорете колкото искате, момчета, аз не съм ви нужна. За мен беше удоволствие.
Тя рязко отвори вратата и излезе.
Джеф я настигна във фоайето и двамата напуснаха заедно хотела. Той ѝ се извини, а тя го увери, че не е разстроена. Не познаваше Джарет Ландън и категорично не можеше да се довери на непознат, затова не искаше да обсъжда деликатни въпроси в негово присъствие. Двамата поеха по Пето Авеню, залутаха се сред тълпата и успяха да отдалечат разговора си от всички теми, свързани с въглищата. Саманта му посочи сградата, където в момента майка ѝ водеше луксозно съществуване. Очакваха Саманта за поредната вечеря по-късно, но тя вече се беше обадила да се извини. Беше обещала нощта на Джеф.
Саманта подозираше, че на госта ѝ няма да му допадне тричасов маратон в ресторант с четири звезди, затова прескочи всички модерни заведения и се обади в “Мас” в Уест Вилидж. Беше идеалният избор за мразовита нощ – топло и уютно, с атмосфера на истинска френска ферма. Менюто се променяше всеки ден и не беше голямо. Джеф го прочете веднъж и призна, че не познава нито едно от ястията. Сервитьорът им предложи менюто от четири блюда за фиксираната цена от шейсет и осем долара и Саманта се съгласи. Джеф се ужаси от сумата, но скоро се впечатли от храната. Скариди с коричка от зимна тиква, свински наденички с ябълки, морски костур с фондю от див лук и шоколадова торта. Изпиха бутилка сира от долината на Рона. Когато количката със сирената мина покрай тях, Джеф едва не хукна да я гони. Саманта повика сервитьора и му обясни, че биха искали порция сирена и още вино извън фиксираното меню.
Докато чакаха количката, Джеф се приведе по-наблизо и я попита:
– Би ли обмислила едно предложение?
– Не обещавам. Не съм сигурна, че мога дати вярвам.
– Благодаря. Виж, може да ти се стори откачено, но наистина трудно се реших дали да ти го кажа. Затова още се чудя, но ето какво.