Трийсет и първи януари беше след двайсет и четири дни.
Докато шофираше, Саманта се замисли за клиентите си. Най-напред за Бъди Райзър. Не се беше ангажирала да движи делото му до края, но беше обещала на Мати да подаде иска и да свърши първоначалната работа. А това беше почти нищожна крачка в сравнение с огромното дело, което някой трябваше да заведе отново срещу”Крол Майнинг” и “Каспър Слейт”. Също и кашата, коя- то вреше и кипеше във връзка със завещанието на Франсин Кръмп и която, честно казано, беше отлична причина Саманта веднага да звънне на Анди Грабман и да приеме работата. Освен това и семейство Мериуедър, симпатични и непретенциозни хора, похарчили всичките си спестявания за малък дом, в момента застрашен от съмнителна фирма за високорискови ипотеки, която си искаше цялата сума. Саманта търсеше законово основание да предотврати обявяването на ипотеката за просрочена, Имаше и два развода, уж по взаимно съгласие, но надал и щяха да останат такива. Разбира се, чакаше и съдебното дело за долината Хамър, което просто не ѝ даваше мира, Честно казано, то беше поредната причина да си тръгне, Съдействаше на Мати с три фалита и два случая на дискриминация на работното място. Освен това още чакаше чека на Памела Брукър, така че и това дело не беше приключено. Помагаше и на Анет с други два развода и бъркотията около Фийби Фанинг – мама и татко щяха да влязат в затвора, а никой не искаше децата.
С две думи, адвокат Коуфър, твърде много хора разчитат на теб в този момент, за да си вдигнеш багажа и да офейкаш. Не беше готова да вземе решение дали да се върне в Ню Йорк веднага, само три месеца след началото на едногодишния неплатен отпуск. Би трябвало да разполага с повече време, за да започне нови дела, да помогне на повече хора, да е заета, докато се нижат месеците, рецесията отмине и из цял Манхатън се отворят нови работни места. Такъв беше планът, нали? Може би не точно връщане към скуката на Голямото право, но със сигурност прилична работа в нещо като… бутикова фирма?
Малка фирма, няколко щастливи адвокати, петдесет часа работа седмично, впечатляваща заплата с всички обичайни екстри? През 2007-а, последната ѝ пълна година в “Скъли”, Саманта беше отчела три хиляди часа работа. Сметката беше лесна – шейсет работни часа седмично по петдесет седмици, макар да не бе получила възможност да се възползва от двуседмичния си платен отпуск. За да отчете шейсет часа работа седмично, трябваше да работи поне седемдесет и пет, а често и повече. За хората, които имаха късмет да живеят, без да са вперили поглед в часовника, седемдесет и пет часа седмично обикновено означаваше – е, поне за Саманта – да пристигат в офиса в осем сутринта и да си тръгват дванайсет часа по-късно, от понеделник до събота, и няколко допълнителни часа в неделя. И това се смяташе за нормално. Като добавим и напрежението заради крайния срок, и кризата около някой клиент на Анди, деветдесет часа работа седмично не бяха нищо извънредно.
А сега той обещаваше само петдесет?
Саманта беше в Кентъки и наближаваше градчето Уинчестър, на един час път от Брейди. Пътищата бяха чисти, но от двете страни бяха натрупани купчини мръсен сняг. Видя едно кафене и паркира наблизо. Сервитьорката я осведоми, че има топли кифлички, току-що извадени от фурната. Как да откаже човек? На маса до прозореца Саманта намаза една кифла с масло и я изчака да поизстине. Отпи от кафето и се загледа в ленивото движение по главната улица. Изпрати есемес на Мати, че се е наложило да излезе по задачи.
Изяде кифличката със сладко от ягоди и нахвърли някои неща в бележника си. Нямаше да откаже на предложението на Анди, но нямаше и да го приеме. Трябваше ѝ време, поне няколко дни, за да подреди мислите си, да събере колкото се може повече информация и да почака някой призрачен глас да ѝ подскаже какво да прави. Състави отговор, който щеше да изпрати по-късно следобед от бюрото си. Първата чернова гласеше:
Скъпи Анди, Честита Нова година и на теб. Трябва да призная, че съм смаяна от имейла ти и от многообещаващото предложение за работа. Честно казано, събитията през последните три месеца не ме подготвиха за вероятността толкова бързо да се върна в града. Мислех, че ще имам поне година, за да размишлявам над живота и бъдещето си, а сега ти неочаквано обърна нещата с главата надолу. Но се нуждая от известно време да обмисля нещата.
Още не съм успяла да спася света, но напредвам. Клиентите ми са бедни хора, които нямат друг избор. Не очакват от мен да направя чудеса и високо ценят усилията ми. Понякога ходя в съда – представи си само, Анди, наистина влязох в съдебна зала – и се оказа много по-различно, отколкото по телевизията. Миналия понеделник спечелих първото си дело. Десет хиляди долара за клиентката ми, а ми се сториха един милион. Като натрупам опит, може дори да започне да ми харесва.