– Малко след четири. Напоследък не спя много. Някой непрекъснато ме наблюдава, сън не ме хваща.
– Добре. Какво си намислил?
– Събота, разходка в планината Грей в снега. Ще си изпечем по един стек на верандата на хижата. Ще пийнем червено вино. Ще почетем край огъня. Такива неща. Навита ли си?
– Нека си помисля.
– Какво има да мислиш? Обзалагам се, че ако си погледнеш графика, съботата ти ще се окаже свободна. Хайде, давай.
– В момента съм заета. Ще ти звънна по-късно.
Макар че никой не го бе споменал, Саманта установи, че студеното време и скъсяването на деня значително намаляват обема на работата. Телефонът не звънеше толкова и Барб често отсъстваше от бюрото си, “тичаше по задачи”. Клодел беше бременна в осмия месец и лежеше у дома. Съдилищата, които и бездруго не бързаха, действаха още по-мудно. Мати и Анет бяха заети както обикновено с вече започнатите дела, а нови не идваха. Конфликтите и нещастията сякаш си даваха почивка, когато настанеше зимната меланхолия. Поне за някои хора.
Саманта се размотаваше в офиса, когато чу входната врата да се отваря. Мати се беше затворила в кабинета си, всички останали бяха заминали за уикенда. Саманта отиде на рецепцията и поздрави Бъди и Мейвис Райзър. Нямаха уговорка, те не се бяха обадили предварително. Вместо това бяха пътували час и половина от Западна Вирджиния до Брейди късно в петък следобед, за да потърсят утеха и насоки от адвоката си. Тя прегърна и двамата и тутакси разбра, че светът им е рухнал. Въведе ги в заседателната зала и им предложи нещо безалкохолно, но те отказаха. Тя затвори вратата, попита ги какво става и двамата се разплакаха.
Сутринта Бъди бил уволнен от “Лоунрок Коул”. Шефът му казал, че е физически негоден да работи, и незабавно прекратил договора му. Никакъв бонус, никакво обезщетение, никакъв евтин часовник за добре свършена работа и със сигурност никаква награда – просто силен ритник в задника и уверение, че чекът с последната заплата ще го чака в пощата. Бъди едва успял да се прибере у дома.
– Нищо не получих – каза той, дишайки тежко, докато Мейвис си бършеше сълзите. – Нищичко.
– Просто ей така остана без работа – избухна Мейвис. – Няма заплата, няма парична помощ заради пневмокониозата и няма никакви изгледи да си намери друга работа. Бил е само във въгледобива. Какво ще правим сега? Трябва да ни помогнеш, Саманта. Трябва да направиш нещо. Не е редно така.
– Тя знае, че не е редно – намеси се Бъди. Всяка дума му струваше усилия, докато гърдите му се издигаха и спускаха с поредното хрипливо вдишване. – Но нищо не може да се направи. Преди двайсет години разбиха профсъюза ни и няма кой да ни защитава от компанията. Нищо не остана.
Саманта искрено им съчувстваше. Неловко беше да гледа как корав мъж като Бъди трие сълзите с опакото на ръката си. Очите му бяха зачервени и подути. В друг случай би изпитал неудобство от подобен изблик на чувства, но сега нямаше какво да крие. Накрая тя каза:
– Подали сме иска, имаме и убедително медицинско становище. Засега само това можем да направим. За съ« жаление, в тези щати трудовият договор на служител може да бъде прекратен по каквато и да е причина, дори без причина.
Мислеше си очевидното, но не смяташе да го спомене: Бъди не беше в състояние да работи. Колкото и Са» манта да презираше “Лоунрок Коул”, разбираше защо компанията не иска служител, който не е в състояние да управлява тежките машини.
Настана дълго мълчание, прекъснато от Мати, която надникна от прага. Поздрави семейство Райзър, разбра, че е в ход неприятна среща, и побърза да излезе.
– Ще се видим на вечеря, нали, Сам?
– Ще дойда. Към седем?
Вратата се затвори и тримата отново потънаха в мълчание. Накрая Мейвис се обади:
– Единайсет години бяха нужни на братовчед ми, за да получи помощите си. Сега е на кислород. На чичо ми – девет. Чувам, че средно отнема около пет години. Така ли е?
– Ако искът се обжалва – да, средно от пет до седем години.
– След пет години ще съм мъртъв – каза Бъди и всички се замислиха над думите му.
– Но ти каза, че тези искове се обжалват, нали? – попита Мейвис.
– Боя се, че да.
Бъди клатеше леко глава. Мейвис мълчаливо се взираше в масата. Той се прокашля няколко пъти и сякаш щеше да се задави, но успя да преглътне измъчено и се пребори с напъна. Дълбокото и трудно дишане звучеше като глух рев в гърдите му. Накрая каза:
– Знаеш ли, трябваше да получа помощите преди десет години и ако беше станало така, щях да се махна от мината и да си намеря работа другаде. Тогава бях само на трийсет, децата бяха още малки и можех да подхвана нещо друго, далече от праха. Нещо, което да не влошава болестта ми. Но компанията поведе битка и спечели, затова нямах друг избор, освен да остана на работа в мината и да продължа да дишам въглищния прах. Усещах, че болестта ми се влошава. Знаех си. Става постепенно, но забелязваш, че изкачваш четирите стъпала до верандата по-трудно, отколкото предишната година. Че по-бавно вървиш. Всичко някак се забавя, макар и неусетно. – Вдиша дълбоко няколко пъти. Мейвис протегна ръка и го погали. – Помня онези типове в съда. Трима или четирима, всичките с тъмни костюми и лъскави черни обувки, наперени и важни. Гледаха ни като че ли сме бели боклуци, невеж миньор и невежата му съпруга, поредният скапаняк, който се опитва да изиграе системата за чека със заплатата си. Още са ми пред очите, нагли копеленца, надути и издокарани, самодоволни, защото знаеха как да спечелят, а ние – не. Съзнавам, че не е много християнско да мразиш някого, обаче наистина ненавиждам тези гадове. А сега е още по-лошо, защото научихме истината, а тя е: мошениците са знаели, че съм имал пневмокониоза. Знаели са и са го покрили. Излъгали са в съда. Домъкнали са други лекари лъжци, които са заявили под клетва, че не съм болен. Всички са излъгали. А те спечелиха. Изритаха ме от съда, върнаха ме в мината и вече изтекоха десет години оттогава. – Той замълча и избърса очи. – Измамиха, спечелиха и ще го направят отново, защото те определят правилата. Сигурно няма начин да ги спрем. Разполагат с пари, власт, лекари, а сигурно и със съдии. Ама че система!