Джеф завиваше отново и отново.
– Сигурна съм, че знаеш къде отиваме – заяви Саманта, за да даде израз на тревогата си.
– Израснал съм тук – отговори той, без да я поглежда.
Кална пътека, все още наполовина покрита със сняг, стигаше до задънен край. През дърветата се виждаше хижата.
Докато разтоварваха пикапа, Саманта попита:
– Ами каяците? Няма да ги мъкна.
– Ще трябва да проверим реката. Опасявам се, че водата може да се окаже твърде плитка.
Пренесоха малката хладилна чанта и раниците петдесетина метра до хижата. Снегът беше дебел около педя и навсякъде личаха стъпки на животни. Като че ли нямаше следи от ботуши или друго човешко присъствие. Саманта беше доволна, че забелязва подобни неща. Вече беше истинска планинарка.
Той отключи хижата, влезе бавно, сякаш се опасяваше да не би да размести нещо, и се озърна. Оставиха хладилната чанта в кухнята, а раниците – на дивана.
– Камерите още ли са навън? – попита Саманта.
– Да, и току-що ги задействахме.
– Напоследък имало ли е нарушители?
– Не ми е известно.
– Кога си идвал за последно?
– Беше доста отдавна. Ако движението е прекалено оживено, предизвиква подозрения. Да проверим реката.
Минаха по някакви скали. Джеф каза, че е твърде плитко за каяците, затова тръгнаха по брега и навлязоха навътре в планината. Саманта не беше сигурна, но като че ли се движеха на юг. Земята беше заснежена и пътеки трудно се намираха, но не бяха и нужни. И Джеф като брат си се придвижваше из околността, все едно го правеше всекидневно.
Започнаха изкачване, което постепенно стана по-стръмно, и на едно място спряха да пият вода. Джеф ѝ обясни, че се намират на Крок Ридж. Мястото бе богато на въглищни залежи и собственост на хора, които никога не биха го продали. Семейство Косгроув от Нокс. Донован и Джеф бяха отраснали заедно с децата на Косгроув. Свестни хора. Продължиха да се катерят още сто и петдесет метра и изкачиха хребета. Джеф ѝ посочи към планината Грей в далечината. Изглеждаше гола, безлюдна и опустошена дори под бялата покривка.
Освен това беше доста далече и след като цял час газиха в снега, краката ѝ замръзнаха. Саманта реши да почака още няколко минути, преди да започне да се оплаква. Когато тръгнаха да се спускат, проехтяха изстрели – силни и ясни, – които отекнаха сред хълмовете. Идеше ѝ да се хвърли на земята, но Джеф остана невъзмутим.
– Ловци на елени – каза той, без да спира.
Носеше раница, но не и пушка. Саманта обаче беше сигурна, че сред зърнените десертчета има и някакво оръжие. Най-накрая, когато беше напълно сигурна, че са се изгубили безвъзвратно, тя попита:
– Към хижата ли се връщаме?
Той погледна часовника си и отговори:
– Разбира се, става късно. Студено ли ти е?
– Краката ми са замръзнали.
– Някой казвал ли ти е, че имаш красиви пръсти?
– Всеки ден го чувам.
– Не, сериозно.
– Изчервявам ли се? Не, Джеф, честно казано, не помня някой да ми го е казвал.
– Вярно е.
– Е, благодаря.
– Да вървим да ги затоплим.
Обратният път им отне почти два пъти повече време, отколкото на отиване, и долината вече беше притъмняла, когато стигнаха до хижата. Джеф бързо накладе огън и студът беше изместен от топлина, която не след дълго проникна в костите на Саманта. Той запали три газови лампи и докато внасяше достатъчно дърва, за да им стигнат за през нощта, тя отвори хладилната чанта и огледа вечерята. Два стека, два картофа и две царевици. Имаше и три бутилки мерло, внимателно подбрани от Джеф заради капачките на винт. Изпиха първата чаша, докато се топлеха край огъня и разговаряха за политика. Предстоеше Обама да положи клетва след няколко дни и Джеф смяташе да отскочи до Вашингтон за празненствата. Много преди ареста си бащата на Саманта беше активен поддръжник на политиката на демократите по отношение на адвокатската защита и сега като че ли въодушевлението му за битка се възраждаше. Беше я поканил да сподели с него този момент. На Саманта ѝ допадаше мисълта да бъде очевидец на историята, но не беше сигурна какъв ще е графикът ѝ.
Не беше споделила с никого предложението от Анди и не смяташе да повдига въпроса сега. Само щеше да усложни нещата. Докато пиеха втората чаша, Джеф попита:
– Как са пръстите?
– Изтръпнали са – отвърна тя.
Още бяха обути с дебели вълнени чорапи, които тя не смяташе да събува, каквото и друго да се случеше. Той излезе да запали лампата на верандата и не след дълго вече си приготвяха вечерята. Нахраниха се на светлината на свещи. След вечеря се опитаха да почетат романи на светлината на огъня, но бързо се отказаха от идеята, защото трябваше да се заловят за по-неотложни дела.