– Сигурно си измисляте!
– Не си измислям. Роуми спрял да си взема лекарствата и преживявал труден период. Играта загрубя. Човекът от Охайо вдигна голяма патърдия и си нае адвокати. Съдиха Роуми за незаконен арест и по още редица обвинения, но делото не стигна доникъде. Той не притежава нищо друго освен патрулката си, така че е безсмислено да му се предявява граждански иск. Настояваха да го обвинят в отвличане и накрая Роуми се призна за виновен. Лежа трийсет дни в ареста – не в своя, в окръжния арест, после отново го изпратиха в държавната психиатрична клиника да го постегнат. Наистина не е лош човек.
– Чаровник.
– Честно казано, някои от другите ченгета са много по-опасни. Харесвам Роуми. Веднъж бях адвокат на чичо му по едно дело. За кристали.
– За кристали ли?
– Метамфетамини. След въглищата това е сигурно най-печелившото нещо по тези места.
– Може ли един въпрос, който ми се струва донякъде личен?
– Разбира се, аз съм вашият адвокат, може да ме питате всичко.
– Защо ви е този пистолет? – кимна тя към конзолата под левия си лакът, където съвсем явно се мъдреше голям черен пистолет.
– Притежавам го законно. Печеля си доста врагове.
– Какви врагове?
– Съдя въгледобивните компании.
Саманта допусна, че обяснението ще отнеме известно време, затова въздъхна силно и впери поглед в пътя. След като ѝ разказа за преживелиците на Роуми, Донован явно се наслаждаваше на мълчанието. Така и не я попита какво търси в окръг Ноланд – очевидния въпрос.
Пред Таке Бридж той направи обратен завой и паркира зад нейния приус.
– Е, дължа ли ви нещо? – попита тя.
– Разбира се. Едно кафе.
– Кафе тук?
– Не, има хубаво кафе в града. Мати е в съда и сигурно ще е заета поне до пет, така че разполагаме с малко време.
Саманта искаше да го попита нещо, но не намери думи. Той продължи:
– Мати ми е леля. Благодарение на нея учих право, тя ми помагаше през цялото време. Като студент работих с нея в правната служба и още три години, след като си взех разрешителното. Вече работя самостоятелно.
– И явно Мати ви е казала, че ще пристигна за интервю.
За пръв път забеляза брачната халка на пръста му.
– Научих случайно. Често се отбивам при нея рано сутрин, за да си побъбрим на кафе. Спомена ми за имейлите от нюйоркските адвокати, които изведнъж се юрнали да работят на доброволни начала, и каза, че един от тях днес сигурно ще пристигне на интервю. Всъщност ние, местните юристи, много се забавляваме с факта, че вие, адвокатите от големите кантори, сте хукнали към планините. Към нашите планини. А после се оказах в ареста при свой клиент, когато Роуми се появи с новата си жертва. И попаднах на вас.
– Не смятах да се връщам в Брейди. Всъщност си мислех да обърна малката си червена кола и да се махам от тук.,
– Е, карайте по-бавно, когато минавате през Дън Спринг.
– Не се тревожете.
Двамата се умълчаха, вперили поглед в приуса, после той каза:
– Добре, аз ще ви черпя кафе. Мисля, че ще ви е приятно да се запознаете с Мати. Няма да ви виня, ако решите да си тръгнете, но първото впечатление често е погрешно. Брейди е хубаво градче, а Мати има много клиенти, които се нуждаят от помощта ви.
– Не си нося пистолета.
– И Мати няма пистолет – отвърна той с усмивка.
– Че що за адвокат е тогава?
– Тя е чудесен професионалист. Изцяло е отдадена на клиентите си, макар че нито един от тях не може да ѝ плати. Опитайте. Поне поговорете с нея.
– Аз умея да финансирам строителството на небостъргачи в Манхатън. Не съм сигурна, че ще се справя с работата, която върши Мати.
– Бързо ще се научите и страшно ще ви допадне, защото ще помагате на хора с реални проблеми, които се нуждаят от вас.
Саманта пое голяма глътка въздух. Инстинктът ѝ подсказваше: Бягай! Ама къде по-точно? Склонността ѝ към авантюризъм обаче я убеждаваше да види града поне още веднъж. Адвокатът ѝ имаше пистолет, все пак това беше някаква закрила, нали?
– Аз черпя – отсече Саманта. – Така ще ти се отплатя.
– Добре, карай след мен.
– Да се тревожа ли заради Роуми?
– Не, аз си поговорих с него. Братовчед му също. Просто карай след мен.
Докато минаваха по главната улица, Саманта видя редица сгради от началото на миналия век, една четвърт от които бяха празни и с избелели табели “Продава се” на прозорците. Правната кантора на Донован беше двуетажна и с големи прозорци, а името му беше изписано с малки букви. Горе имаше балкон точно над тротоара. От отсрещната страна на улицата, три пресечки по-надолу, се намираше някогашният железарски склад, където сега се помещаваше Планинската служба за правна помощ. На запад, в по-отдалечения край, се издигаше малката красива сграда на окръжния съвет, където работеха повечето хора, които управляваха окръг Ноланд.