Произведения на изкуството. Миналата година собствениците на “Скъли и Пършинг” бяха повели битка във връзка с предложението на някакъв дизайнер да похарчат два милиона долара за нелепи авангардни картини, които да окачат в централното фоайе. В крайна сметка дизайнерът беше уволнен, картините – забравени, а парите – разпределени за бонуси.
По средата на коридора се отвори врата и отвътре се показа ниска и леко набита жена. Беше по чорапи.
– Сигурно ти си Саманта – запъти се тя към посетителката. – Аз съм Мати Уайът. Чувам, че са те посрещнали доста грубо в окръг Ноланд. Много съжалявам.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Саманта и заби поглед в яркорозовите квадратни очила за четене, кацнали на носа на Мати.
Розовите рамки на очилата ѝ си подхождаха с розовите връхчета на косата ѝ, която беше къса, остра и боядисана в убийствено бяло. Саманта за пръв път виждаше подобна външност, но тя изглеждаше подходяща за тук. Разбира се, в Манхатън беше срещала хора с много по-странна визия, но никога у адвокат.
– Насам – махна Мати към кабинета си. Когато Саманта влезе, тя затвори вратата и каза: – Явно ще се наложи онзи ненормалник Роуми да навреди на някого, преди шерифът да предприеме мерки. Много съжалявам. Заповядай, седни.
– Всичко е наред. Добре съм, а вече разполагам и с история, която сигурно ще разказвам години наред.
– Разбира се, а ако се задържиш тук, ще натрупаш много такива истории. Искаш ли кафе? – попита Мати и потъна в люлеещ се стол зад безукорно подредено бюро.
– Не, благодаря, току-що пих кафе с племенника ви.
– Да, разбира се. Много се радвам, че си се запознала с Донован. Той е едно от свестните момчета тук. Аз на практика го отгледах. Семейна трагедия. Изцяло е отдаден на работата си и има доста приятна външност, нали?
– Приятен е – предпазливо призна Саманта, защото не искаше да коментира външността му и беше твърдо решена да не припарва до семейната му трагедия.
– Както и да е, ето как стоят нещата. Утре трябва да се срещна с друг изхвърлен от Уолстрийт и това е. Не разполагам с много време за интервюта. Днес получих още четири имейла и им отговорих. Утре ще се срещна и с другия кандидат, а после съветът ни ще заседава и ще се спре на някой.
– Добре. Кои са членовете на съвета?
– В основни линии сме двамата с Донован. Анет е .
другата адвокатка тук. Бих я поканила на интервютата, но е извън града. Работим доста бързо, без много бюрокрация. Ако решим да вземем теб, кога можеш да започнеш?
– Не знам. Нещата се развиват много бързо.
– Мислех, че напоследък не си особено заета.
– Така е. Вероятно бих предпочела да започна без много разтакаване, но ще ми трябват ден-два да помисля – отговори Саманта и се помъчи да се отпусне на твърдия дървен стол, който се накланяше, когато тя си поемаше > въздух. – Просто не съм сигурна…
– Добре, няма проблем. Не че присъствието на нов човек ще промени съществено положението тук. И преди сме имали помощници. Всъщност преди време имахме истински стажант – млад специалист от въгледобивните райони, завършил право в Станфорд, после работил в голяма правна кантора във Филаделфия.
– Какво е търсел тук?
– Беше жена. Евелин. Работеше по случаите на пневмокониоза и безопасността на труда в мините. Много трудолюбива и много умна, но си замина две години по-късно и ни остави цяла камара недовършени дела. Питам се дали не са уволнили и нея. Сигурно там, при вас, е истински ужас.
– Така е. Извинете, че го казвам, госпожо Уайът, обаче…
– Мати.
– Добре, Мати. Струва ми се, че не изгаряте от възторг да имате стажант.
– О, извинявай, много съжалявам. Не, всъщност се нуждаем от всякаква помощ. Както ти казах по телефона, тук има колкото искаш бедни хора с правни проблеми, които не могат да си позволят адвокат. Безработицата е висока, употребата на амфетамини – още по-висока, а въгледобивните компании са ненадминати, когато трябва да измислят нови начини да прецакват хората. Повярвай ми, скъпа, нуждаем се от всяка помощ, до която се докопаме.
– Какво ще върша?
– Всичко: от това да вдигаш телефона до отваряне на пощата и завеждане на федерални дела. Според автобиографията ти имаш право да практикуваш и във Вирджиния, и в Ню Йорк.
– Стажувах при съдия във Вашингтон, след като завърших право, и положих изпита за адвокат във Вирджиния.
– През последните три години влизала ли си в съдебна зала?
– Не.
Мати се поколеба, като че ли този факт щеше да наклони везните.