– Разбира се, сега ще направя – надигна се от масата Честър.
Саманта последва Мати на верандата и отново се настани на ракитения люлеещ се стол. Беше може би прекалено хладно, за да останат навън. Улицата беше притихнала, повечето къщи вече бяха тъмни.
Добила смелост от виното, Саманта попита:
– А какво стана с делото?
– Постигнаха споразумение миналата година. Поверително споразумение, което още е тайна.
– След като е постигнато споразумение, защо още го следят?
– Защото той е главният им враг в окръга. Играе нечестно, когато се налага, и компаниите го знаят.
Честър им поднесе безкофеиново кафе и ги остави, за да измие съдовете. След няколко глътки и кратко леко полюшване на Саманта ѝ се доспа.
– В колата имам малък сак. Трябва да си го взема.
– Ще дойда с теб – каза Мати.
– Нали никой не ни следи?
– Не, скъпа, никой не се страхува от нас.
Двете потънаха в мрака.
7
Двамата мъже от дясната ѝ страна обръщаха уиски след уиски и разпалено обсъждаха как да спасят “Фани Мей”. Тримата отляво явно работеха в Министерството на финансите, което беше епицентърът на катастрофата. Наливаха се с мартини за сметка на данъкоплатците.
По целия бар на бистро “Венеция” се говореше само за апокалипсиса. Зад гърба ѝ някакъв дърдорко преразказваше разговора, който следобед беше провел със старши съветник от кампанията на Маккейн и Пейлин. Залял го с вълна от великолепни съвети, но се опасявал, че са били пренебрегнати до един. Двама бармани оплакваха краха на фондовата борса, като че ли щяха да изгубят милиони. Някой твърдеше, че Федералният резерв трябва да направи еди-какво си или да уволни еди-кого си.
Буш получавал лоши съвети. Обама изпреварвал в социологическите проучвания. На “Голдман Сакс” им трябвали пари. Поръчките за заводите в Китай драстично намалели.
В окото на бурята Саманта пиеше диетична кола и чакаше баща си, който закъсняваше. Хрумна ѝ, че никой в Брейди дори не подозираше, че светът се намира на прага на катастрофална депресия. Вероятно благодарение на планината градчето беше изолирано и сигурно. Или пък животът там беше труден от толкова отдавна, че поредният срив нямаше да му се отрази. Телефонът ѝ завибрира. Беше Мати Уайът.
– Как пътува, Саманта? – попита тя.
– Добре, Мати. Вече съм във Вашингтон.
– Браво. Виж, съветът току-що се събра и гласува единодушно да предложим мястото на теб. Днес следобед интервюирах и другия кандидат, доста амбициозен младеж, всъщност е от твоята фирма. Не ни хареса. Останах с впечатлението, че просто минава оттук, че се е качил на колата и се кани да стигне колкото се може по-далече от Ню Йорк. Както и да е, с Донован не виждаме сериозен потенциал у него и веднага го отхвърлихме. Кога ще започнеш?
– Колегата ми попадна ли на Роуми?
Мати се разсмя искрено.
– Май не.
– Трябва да отида в Ню Йорк и да си взема някои неща. Ще бъда при вас в понеделник.
– Отлично. Звънни ми след ден-два.
– Благодаря, Мати. Очаквам го с нетърпение.
Саманта забеляза баща си отсреща и стана от бара.
Салонната управителка ги поведе към ъглова маса и забързано им връчи менютата. Ресторантът беше пълен и от всички посоки се чуваха напрегнати гласове. След минута се появи облечен в смокинг мъж и мрачно им съобщи:
– Много съжалявам, но тази маса ни трябва.
– Какви ги дрънкаш? – грубо попита Маршал.
– Моля ви, господине, подготвили сме ви друга маса.
В този момент на улицата пред ресторанта спря кавалкада черни джипове. Вратите рязко се отвориха и на тротоара се изсипа армия от агенти. Саманта и Маршал се дръпнаха от масата и заедно с всички се заеха да наблюдават цирка навън. Подобни изпълнения бяха нещо обичайно за Вашингтон и в този момент всички правеха догадки. Възможно ли е да е президентът? Дик Чейни? С коя голяма клечка ще разказваме, че сме вечеряли? Най-сетне ВИП персоната се появи и беше въведена вътре. Присъстващите застинаха и зачакаха.
– Кой е този, по дяволите? – попита някой.
– За пръв път го виждам.
– О, мисля, че е онзи израелец, посланикът.
Осезаема въздишка излетя от ресторанта, когато клиентите установиха, че цялата суетня е заради някаква нископоставена особа. Макар да им беше напълно непознат, човекът явно беше важна личност. Масата му – допреди малко на двамата Коуфър – беше избутана в ъгъла и оградена с изневиделица появили се паравани. Всеки сериозен ресторант във Вашингтон има под ръка паравани, нали така? Баровецът се настани заедно с придружаващата го жена и се помъчи да си придаде нехаен вид на обикновен човек, излязъл да хапне нещо. Междувременно въоръжената му охрана патрулираше на тротоара и оглеждаше улицата за терористи самоубийци.