Маршал изруга управителя и каза на Саманта:
– Да се махаме от тук. Понякога мразя този град.
Двамата извървяха три пресечки по Уисконсин Авеню и си намериха заведение, на което джихадистите не биха обърнали внимание. Саманта си поръча диетична кола, а Маршал двойна водка.
– Какво се случи в онази пустош? – попита той.
По телефона я беше въртял на шиш, но тя бе предпочела да му разкаже, когато се видят очи в очи.
Усмихна се и започна с Роуми. По средата на разказа си даде сметка колко се забавлява с приключението. Маршал не можеше да повярва и искаше да съди някого, но се успокои след няколко глътки водка. Поръчаха си пица и тя му описа вечерята си с Мати и Честър.
– Нали не възнамеряваш сериозно да започнеш там? – попита той.
– Получих работата. Ще опитам няколко месеца. Ако ми доскучае, ще се върна в Ню Йорк и ще стана продавачка на обувки в “Барнис”.
– Не се налага да продаваш обувки и не се налага да работиш като правен консултант на доброволни начала. Колко пари имаш в банката?
– Достатъчно, за да оцелея. А ти колко имаш в банката?
Той се намръщи и отново отпи от питието си.
– Много, нали? – продължи тя. – Мама е убедена, че си скрил цяло състояние в офшорки и си я прецакал при развода. Вярно ли е?
– Не, не е вярно, но дори да беше, да не мислиш, че щях да си призная пред теб?
– Не, никога. Отричай, отричай, отричай – не е ли това първото правило на защитата на обвиняемия?
– Откъде да знам? И между другото, аз признах престъпленията и вината си. Какво знаеш за наказателното право?
– Нищо, но се уча. Като начало, вече съм преживяла арест.
– Е, аз също и не го препоръчвам. Ти поне си избегнала белезниците. Какво друго ти каза майка ти за мен?
– Нищо хубаво. Някъде в дъното на преуморения си мозък съм скътала представата как тримата сме на приятна вечеря в хубав ресторант, не като семейство, не дай боже, а като трима възрастни, които може би имат нещо общо помежду си.
– Аз съм “за”.
– Да, но тя не е. Твърде много нерешени проблеми.
– Как стигнахме до тази тема?
– Не знам. Извинявай. Някога съдил ли си въгледобивна компания?
Маршал разклати кубчетата лед в чашата си и се позамисли. Беше съдил страшно много нарушили закона компании.
– Не, мисля, че не съм. Специалността ми бяха самолетните катастрофи, но Франк, един от партньорите ми, веднъж участва в някакво дело с въгледобивна компания. Екологично бедствие, свързано с онази гадост, която държат в нещо като езера. Той не говори много за това, така че сигурно е изгубил.
– Става дума за утаечни води. Токсичен отпадък, вторичен продукт от измиването на въглищата. Компаниите ги съхраняват в утаители, изкопани в земята, където остават с години, просмукват се в почвата и замърсяват питейната вода.
– Боже, боже, каква си ми умница.
– О, научих доста през последното денонощие. Знаеш ли, че в някои окръзи от въгледобивните райони има най-висок процент раковоболни?
– Звучи ми като съдебно дело.
– Там трудно можеш да спечелиш съдебно дело, защото въгледобивните компании са господари на всичко и много от съдебните заседатели им симпатизират.
– Но това е прекрасно, Саманта. Вече говорим за истинско право, не за строителството на небостъргачи. Гордея се с теб. Хайде да осъдим някого.
Поднесоха им пицата. Покрай тях мина добре сложена брюнетка с минипола и Маршал инстинктивно спря да дъвче, зяпна я, после се овладя и се опита да се престори, че не я е забелязал.
– Какво точно ще вършиш там? – попита той смутено, все още с едно око към дамата.
– Ти си почти на шейсет, а тя е на моята възраст. Кога ще престанеш да се заглеждаш?
– Никога. Какво лошо има да се заглежда човек?
– Не знам. Струва ми се, че е първата стъпка.
– Ти просто не разбираш мъжете, Саманта. Ние зяпаме инстинктивно и безобидно. Всички го правим. Стига де.
– Значи просто не можеш да се овладееш?
– Да. Защо изобщо говорим за това? Предпочитам да обсъждаме как ще съдим лошите компании.
– Нищо друго не знам. Разказах ти всичко.
– Ще ги съдиш ли?
– Едва ли. Но се запознах с един мъж, който поема само случаи, свързани с тях. Семейството му е било унищожено заради открита мина, когато бил още дете, и сега е подел вендета. Носи пистолет. Видях го.
– Мъж значи. Хареса ли ти?
– Женен е.
– Добре. Предпочитам да не се влюбваш в някой планинец. Защо носи пистолет?