– Мисля, че много хора там го правят. Твърди, че не е любимец на големите компании и че този бизнес отдавна се слави с насилие.
Маршал избърса уста с хартиена салфетка и отпи глътка вода.
– Нека да обобщя какво чух досега. Това е място, където позволяват на психичноболните да носят униформи, да се представят за полицаи, да карат коли със сигнални светлини, да спират шофьори от други щати, а понякога дори да ги влачат в ареста. Други, които явно не са психичноболни, практикуват право с пистолет в куфарчето си. Трети пък предлагат временна работа на уволнени адвокати, но без никакво заплащане.
– Доста точен анализ.
– И ти започваш в понеделник сутрин?
– Точно така.
Маршал поклати глава и си взе още едно парче пица.
– Явно това е за предпочитане пред Голямото право на Уолстрийт.
– Ще видим.
Блайд успя да се измъкне от фирмата си за бърз обяд. Срещнаха се в претъпкан деликатесен магазин с кът за хранене, недалече от офиса ѝ, и докато хапваха по салата, успяха да постигнат споразумение. Саманта щеше да плаща своя дял от наема в продължение на три месеца, но не повече. Блайд се беше вкопчила в работата си и беше донякъде оптимистично настроена, че няма да я изгуби. Искаше да задържи апартамента, но нямаше да се справи с целия наем. Саманта я увери, че има огромна вероятност самата тя да се върне в града съвсем скоро и да се захване с нещо.
Късно следобед се срещна с Изабел, за да си побъбрят на кафе. Изабел си беше стегнала багажа и се канеше да се върне у дома, във Вашингтон, за да живее със сестра си, която имаше свободна стая в сутерена. Щеше да стажува в организация за защита на детските права и да си търси истинска работа. Беше потисната, огорчена и несигурна как ще оцелее. Когато се прегърнаха за сбогом, и двете знаеха, че сигурно дълго няма да се видят.
Здравият разум подсказваше на Саманта да наеме кола, да натовари багажа си и да се отправи на юг. Докато организираше нещата по телефона обаче, си даде сметка, че колата под наем ще бъде с нюйоркски номера. Сигурно щеше да успее да си намери кола в Ню Джързи или пък в Кънетикът, но и в трите случая щеше да привлича внимание в Брейди. Не можеше да се отърси от мисълта за Роуми. В крайна сметка той беше на свобода и можеше да върши безобразията си.
Вместо това Саманта напълни два куфара и един голям сак с всичко, което прецени за уместно да вземе. Таксито я стовари на Пен Стейшън. Пет часа по-късно друго такси я взе от Юниън Стейшън във Вашингтон. Двете с Карън ядоха суши по пижами и гледаха стар филм. Изобщо не споменаха за Маршал.
Уебсайтът на “Гаско Лизинг” във Фолс Чърч обещаваше голям избор от чудесни стари автомобили, изгодни условия, лесно оформяне на документите, безпроблемно застраховане и пълна удовлетвореност на клиентите. Саманта имаше ограничени познания за автомобилите, но нещо ѝ подсказваше, че местен автомобил вероятно ще ѝ навлече по-малко проблеми от някоя японска кола например. Докато разглеждаше предложенията, забеляза средно голям форд хечбек от 2004 г., който ѝ се стори подходящ. По телефона автотърговецът я увери, че колата още е на разположение, и най-важното, гарантираше, че ще има регистрационни номера от Вирджиния. “Да, госпожо, и двата.” Саманта отиде с такси до Фолс Чърч и се срещна с търговеца Ърни. Той си падаше флиртаджия, говореше прекалено много и забелязваше съвсем малко. Ако беше по-бдителен, щеше да разбере колко ужасена е младата жена от факта, че се налага да наеме стара кола за дванайсет месеца.
За миг тя дори се поколеба дали да не звънне на баща си, за да го помоли за помощ, но се отказа. Внуши си, че е достатъчно силна, за да се справи с тази относително маловажна задача. След като прекара два дълги часа с Ърни, Саманта най-сетне потегли с един напълно невзрачен форд, който не би могъл да принадлежи на никой друг освен на жител на щата Вирджиния.
8
Въвеждането в работата представляваше среща в осем часа сутринта с нов клиент. За късмет на Саманта, която нямаше никаква представа как да я проведе, Мати пое нещата в свои ръце.
– Просто си води бележки, мръщи се и си придавай умен вид.
Никакъв проблем, точно така бе оцеляла първите две години в “Скъли и Пършинг”.
Клиентът беше Лейди Първис, четирийсетина годишна майка на трима тийнейджъри, чийто съпруг Стоки в момента се намираше в ареста в съседния окръг Хопър. Мати не попита дали Лейди е истинското ѝ име; ако се окажеше важно, щяха да уточнят тази подробност впоследствие. Предвид провинциалната ѝ външност и нецензурния език човек трудно можеше да допусне, че родителите ѝ са я кръстили Лейди.