Думите ѝ бяха посрещнати със смесица от смях и веселие. Думата “нетрудоспособен” предизвика реакцията на другите присъстващи в залата.
– Вече не поемаме такива дела – обади се Барб. Тя първа се срещаше с клиентите, защото те влизаха през предната врата.
– Как се казва? – попита Клодел.
Саманта се поколеба и огледа нетърпеливите лица.
– Добре, да караме поред. Не съм сигурна как стои въпросът с поверителността. Вие… ние… обсъждаме ли открито помежду си случаите, или всяка от нас спазва изискването за поверителност между адвокат и клиент?
Въпросът ѝ предизвика още по-силен смях. Четирите заговориха едновременно, смееха се, кикотеха се и дъвчеха сандвичите си. Саманта моментално схвана, че между тези стени жените обсъждат всеки и всичко.
– Вътре във фирмата всичко е позволено – каза Мати. – Обаче навън нито дума.
– Ясно.
– Човекът се казва Джо Дънкан – поясни Барб. – Звучи ми познато.
– Занимавах се с него преди няколко години – каза Клодел. – Подаде молба, отказаха му. Мисля, че ставаше дума за болно рамо.
– Е, сега болестта е стигнала до долните лумбални прешлени – каза Саманта. – Струва ми се пълна бъркотия.
– Той е сериен тъжител – обясни Клодел. – Това е една от причините вече да не поемаме случаи на социалните. Системата изобилства от измами. Много гнила работа, особено по тези места.
– А какво да кажа на господин Дънкан?
– В Абингдън има една правна кантора, която се занимава само със случаи на нетрудоспособност.
– “Кокрел и Роудс” – обади се Анет, – известни повече като Хлебарките. Наистина лоши момчета, които изнудват лекари и съдии. Всичките им клиенти се сдобиват с чекове за обезщетение. Адски ги бива.
– Дори атлет може да подаде молба и Хлебарките ще му издействат обезщетение за нетрудоспособност – додаде Мати.
– Значи ние никога…
– Никога.
Саманта отхапа от сандвича си с прекалено преработено пуешко и впери поглед право в Барб. Едва не зададе очевидния въпрос: “След като не приемаме такива случаи, защо свърза този човек с мен?”, но вместо това мислено си отбеляза да бъде по-бдителна. Трите години, прекарани в света на Голямото право, бяха направили инстинкта ѝ за оцеляване остър като бръснач. Да прережеш нечие гърло или да забиеш нож в гърба беше напълно нормално, а Саманта се беше научила да избягва и двете.
Нямаше да обсъжда с Барб случилото се сега, а щеше да изчака подходящия момент.
Клодел явно беше шутът, който създаваше настроение в групата. Беше само на двайсет и четири, омъжена преди по-малко от година, бременна, и то мъчително. Цяла сутрин бе прекарала в тоалетната, борейки се с гаденето и обзета от неприязнени мисли към нероденото си бебе – момченце, което вече беше кръстено на баща си и създаваше големи неприятности.
Тонът на разговора се оказа учудващо свободен. За четирийсет и пет минути успяха да обсъдят не само най-неотложните дела на фирмата, а и да поговорят за сутрешното гадене, менструалните спазми, родилните болки и раждането, мъжете и секса – от който явно всички искаха повече.
Анет сложи край на срещата, като погледна към Саманта и каза:
– Трябва да бъдем в съда след петнайсет минути.
9
Общо взето, опитът ѝ в съдебната зала не беше приятен. Някои посещения там бяха наложителни, други – доброволни. Когато Саманта беше в девети клас, великият Маршал Коуфър водеше дело, свързано със самолетна катастрофа, във федералния съд в центъра на Вашингтон и убеди преподавателката на Саманта по “Общество и право”, че учениците много ще разширят познанията си, ако го наблюдават в действие. Цели два дни децата седяха в залата и си умираха от скука, докато вещите лица спореха относно аеродинамиката при силно обледеняване. Саманта изобщо не се гордееше с баща си, по-скоро беше потънала в земята от унижение заради нежеланото внимание. Маршал имаше късмет, че децата вече се бяха върнали в класната стая, когато съдебните заседатели се произнесоха в полза на производителя и му поднесоха една от редките загуби в кариерата му.
Няколко години по-късно Саманта се върна в същата сграда, но в друга зала, за да види как баща ѝ се признава за виновен за извършените престъпления. Прекрасен ден за майка ѝ, на която и през ум не ѝ минаваше да се появи, затова Саманта седеше заедно е чичо си, брата на Маршал, и бършеше сълзите си с кърпичка. Подготвителен курс по право в “Джорджтаун” я бе задължил да наблюдава част от наказателно дело, но лек грип ѝ бе попречил да отиде. Всички студенти по право разиграваха мними съдебни процеси и на Саманта донякъде ѝ беше приятно, но не желаеше да участва в истинско дело. Докато стажуваше, рядко влизаше в съдебната зала. По време на интервютата за работа даде ясно да се разбере, че не иска да припарва там.