Сега беше ред на Анет да се засмее. Тя замълча, отпи от чая си и се натъжи.
– Не се случват много неща. Направих избора си и сега трябва да живея с него, това е.
– А какво избра?
– Дойдох тук преди десет години, оттеглих се от всичко. Разводът ми беше истински кошмар, затова трябваше да се махна от бившия си. Отведох и децата. Не поддържаме почти никаква връзка. Сега съм на четирийсет и пет години, донякъде привлекателна, в относително добра форма за разлика от, ами…
– Схванах.
– Да кажем, че в окръг Ноланд няма голям избор. Имаше няколко свестни мъже междувременно, но нито един, с когото да ми се прииска да живея. Единият беше с двайсет години по-възрастен и просто не можех да причиня това на децата си. През първите няколко години тук имах чувството, че половината жени в града искат да ме уредят със свои братовчеди, а после разбрах, че искат да ме омъжат, за да не се тревожат за собствените си съпрузи. Мен обаче женените мъже не ме изкушават. Проблемите са прекалено много – и тук, и в града.
– Защо стоиш в Брейди?
– Чудесен въпрос, но не съм сигурна, че ще остана. Добро място е за децата въпреки екологичните проблеми. Брейди става, обаче недалече от тук, в малките градчета и по селата, децата постоянно боледуват заради замърсената вода и въглищния прах. И за да отговоря на въпроса ти – останах, защото работата ми харесва. Обичам хората, които се нуждаят от помощта ми. Мога да променя нещо малко в живота им. Ти ги видя днес. Видя страха и безнадеждността им. Те разчитат на мен. Ако си тръгна, може и да има кой да заеме мястото ми, но може и да няма.
– Как забравяш за работата, когато си тръгнеш от офиса?
– Невинаги успявам. Проблемите им са твърде лични и често не мога да заспя.
– Радвам се да го чуя, защото Фийби Фанинг не ми излиза от главата – с размазаното си лице, с децата, скрити при някаква роднина, и с този неин ужасен съпруг, който сигурно ще я убие, когато излезе от затвора.
Анет се усмихна мило.
– Виждала съм много жени в нейното положение, до една оцеляват. Фийби ще се оправи. Ще се премести другаде – ние ще ѝ помогнем – и ще се разведе с него. Не забравяй, Саманта, че в момента той е в затвора. Прекрасно ще му се изясни какъв е животът зад решетките. Ако направи някоя глупост, ще остане там до края на живота си.
– Не останах с впечатлението, че е голям умник.
– Имаш право. Той е идиот и наркоман. Не омаловажавам положението ѝ, но тя ще се оправи.
Саманта въздъхна и остави чашата си на масата.
– Съжалявам, просто всичко това ми е непознато.
– Да си имаш вземане-даване с истински хора?
– Да. И толкова затънали в проблемите си, изпълнени с очакване да им помогнеш да се оправят. Последният случай, по който работих в Ню Йорк, беше свързан с един доста съмнителен тип, който струваше около милиард, наш клиент, който искаше да построи много висок и модерен хотел насред Гринич Вилидж. Не съм виждала по-грозен макет, адски противен. Уволни трима-четирима архитекти, а сградата му ставаше все по-висока и все по-грозна. Градските власти казаха “не, по дяволите” и той започна дело, сдуши се с разни политици и взе да се държи като повечето предприемачи в Манхатън. Срещнах се с него веднъж, когато дойде в офиса, за да крещи на партньора ми. Абсолютен гадняр. А ни беше клиент, мой клиент. Презирах го. Исках да се провали.
– И защо не?
– Той наистина се провали, а ние тайно ликувахме. Представяш ли си, вложихме безкрайни часове труд, смъкнахме му огромни пари за хонорари, а ни идеше да празнуваме, когато отхвърлиха проекта му. Що за отношения между адвокат и клиент са това?
– И аз бих празнувала.
– А сега се тревожа за Лейди Първис, чийто съпруг лежи в затвора за длъжници. Притеснявам се и дали Фийби ще успее да напусне града навреме, преди да освободят мъжа ѝ под гаранция.
– Добре дошла в нашия свят, Саманта. Утре ще има още.
– Не съм сигурна, че ставам за това.
– Разбира се, че ставаш. В нашата работа човек трябва да е жилав, а ти си много по-жилава, отколкото си мислиш.
Адам се появи отново – беше си написал домашните и искаше да изиграе една игра на джинруми с мис Сам.
– Мисли се за голям майстор на картите – обясни Анет. – И мами.
– Никога не съм играла джинруми – призна си мис Сам.
Адам размеси тестето с вещината на крупие от Вегас.
10
Повечето работни дни на Мати започваха с кафе точно в осем сутринта при затворена врата на кабинета, без телефон, в компанията на Донован, който я запознаваше с последните клюки. Не че имаше нужда да затварят вратата, защото никой друг не идваше на работа преди осем и половина, когато се появяваше Анет, след като оставеше децата си в училището. Въпреки това Мати ценеше уединението със своя племенник и го бранеше.