Правилата и процедурите в офиса не бяха особено строги и Саманта получи инструкции да идва “към девет” и да работи, докато намери удачно място да сложи точка по някое време в късния следобед. Отначало тя се притесняваше дали няма да я затрудни преходът от сто работни часа седмично към четирийсет, но тревогата се оказа напразна. От години не беше спала до седем сутринта и го намираше за доста приятно. В осем обаче вече не я свърташе и нямаше търпение да започне деня. Във вторник влезе в службата, мина покрай кабинета на Мати, откъдето се чуваха тихи гласове, и надникна в кухнята за кафеварката. Тъкмо се бе настанила зад спретнатото си бюрце, за да почете час-два, докато я повикат да присъства на разговор с клиент, когато Донован се появи изневиделица и каза:
– Добре дошла в града. – Той се озърна. – Сигурно кабинетът ти в Ню Йорк е бил доста по-просторен.
– Всъщност не. Нас, новобранците, ни пъхаха в така наречените “кабинки” – тесни стаички, в които пресегнеш ли се, можеш да докоснеш колегата си при нужда. Пестяха от наем, за да могат партньорите да запазят добрите си доходи.
– Явно много ти липсва.
– Май още не мога да се опомня. – Тя махна към единствения друг стол и го покани: – Заповядай, седни.
Донован небрежно се сгъна в малкия стол.
– Мати ми разказа, че си била в съда още първия си работен ден.
– Така е. Какво още ти разказа?
Саманта се запита дали действията ѝ ще бъдат предмет на обсъждане всяка сутрин, докато леля и племен–, ник пият кафе.
– Нищо, просто двама адвокати от малко градче си говорят на кафе. Преди да се захване с дрогата, Ранди Фанинг беше свестно момче. Сигурно ще го убият или ще свърши в затвора като мнозина други тук.
– Може ли да заема някой от пистолетите ти?
Той се засмя и я увери:
– Няма да ти трябва. Търговците на дрога не са толкова отвратителни, колкото въгледобивните компании. Ако започнеш да ги съдиш един след друг, ще ти намеря пистолет. Знам, че е рано, но имаш ли планове за обяд?
– Още дори не съм закусила.
– Предлагам обяд, работен обяд в моята кантора. Сандвич с пилешка салата?
– Как да откажа подобна покана?
– Към дванайсет удобно ли е?
Тя се престори, че поглежда в календара си, и отговори:
– Имаш късмет. Точно днес съм свободна.
– Дотогава – скочи той ентусиазирано.
Тя почете известно време с надеждата да не я безпокоят. През тънките стени чуваше как Анет обсъжда някакъв случай с Мати. От време на време звънеше телефонът и всеки път когато го чуеше, Саманта притаяваше дъх и се молеше Барб да насочи човека към друг кабинет, към адвокат, който знае какво да прави. Късметът ѝ работи почти до десет часа, когато Барб надникна през вратата и заяви:
– Излизам за един час. Оставям ти рецепцията. – Тя изчезна, преди Саманта да успее да попита какво точно означава това.
Означаваше, че трябва да седи на бюрото на Барб в приемната, сама и уязвима, готова да откликне на молбата на всяко клето същество, което няма пари да си наеме истински адвокат. Трябваше да вдига телефона и да пренасочва разговора или към Мати, или към Анет, или просто да печели малко време. Някакъв човек потърси Анет, но тя беше с клиент. Друг попита за Мати, която пък беше в съда. Трети искаше съвет във връзка с някакъв иск за нетрудоспособност пред социалните служби и Саманта доволно го насочи към частна фирма. Накрая входната врата се отвори и в Службата влезе госпожа Франсин Кръмп с правен проблем, който щеше да преследва Саманта месеци наред.
Тя искаше само едно завещание, което “не струва нищо”. Обикновените завещания са прости документи, които дори най-неопитните адвокати са способни да изготвят. Всъщност начинаещите юристи охотно се залавят със задачата, защото трудно може да сбъркат. Саманта изведнъж се почувства уверена и поведе госпожа Кръмп към малка заседателна зала, като остави вратата отворена, за да наглежда приемната.
Госпожа Кръмп беше на осемдесет години и си изглеждаше на толкова. Съпругът ѝ беше починал отдавна, а петте ѝ деца се бяха пръснали из цялата страна. Нито едно не живееше наблизо. Тя твърдеше, че са я забравили – рядко ѝ се обаждаха, рядко я посещаваха. Искаше да състави кратко завещание, с което да ги лиши от всичко. Отрежете ги, заяви тя с озадачаваща горчивина. Съдейки по вида ѝ и по факта, че търсеше някой да напише завещанието без заплащане, Саманта допускаше, че наследството ѝ надали ще бъде значително. Госпожа Кръмп живееше в Юфола, малко градче “насред Джейкъбс Холър”. Саманта си записа, като че ли знаеше точно къде се намира това. Жената нямаше дългове, не притежаваше друга недвижима собственост освен стара къща и осемдесет акра земя, която беше на семейството ѝ открай време.