– Имате ли представа колко струва земята? – попита Саманта.
Госпожа Кръмп изхрущя с протезите си и отговори:
– Много повече, отколкото подозира някой. Знаете ли, миналата година дойдоха от въгледобивната компания и се опитаха да откупят земята, всъщност от доста време се опитват, ама аз пак ги изгоних. Не, госпожо, не възнамерявам да продавам на никаква компания. Взривяват недалече от моята земя, рушат планината Кат и това е срамота. Не ми е притрябвала никаква голяма компания.
– Колко ви предложиха?
– Много, но и на децата си не съм казала. И няма да им кажа. Знаете ли, не съм добре, сигурно скоро ще си отида. Ако децата ми получат земята, ще я продадат още преди да съм изстинала. Точно така ще направят. Познавам ги. – Тя бръкна в чантата си и извади някакви сгънати документи. – Това е завещанието, което подписах преди пет години. Децата ме заведоха при някакъв адвокат малко по-надолу по улицата и ме накараха да го подпиша.
Саманта бавно разгърна документите и прочете завещанието на Франсин Купър Кръмп. Според текста в третия абзац тя оставяше всичко на петте си деца поравно. Саманта надраска някакви безполезни бележки и каза:
– Добре, госпожо Кръмп, трябва да знам приблизителната стойност на състоянието ви заради данъците върху завещанието.
– Кое?
– Колко ви предложи въгледобивната компания?
Жената доби оскърбен вид, после се приведе ниско и прошепна:
– Двеста хиляди и малко отгоре, но земята струва два пъти повече. Може би три пъти. Човек не може да има доверие на тези компании. Опитват се да ти платят по-малко, а накрая дори се чудят как да те оберат.
Изведнъж простото завещание се оказа не толкова просто. Саманта продължи предпазливо, като попита:
– Добре, според новото завещание кой ще получи осемдесетте акра?
– Искам да ги дам на съседката ми Джолийн. Живее от другата страна на реката на своята си земя и също не смята да продава. Имам ѝ доверие, а тя ми обеща да се грижи за земята ми.
– Обсъдили ли сте въпроса с нея?
– Постоянно го обсъждаме. Тя и съпругът ѝ Ханк твърдят, че и те ще направят нови завещания и ще оставят земята си на мен, в случай че си отидат първи. Ама двамата са по-здрави от мен, нали разбирате? Най-вероятно аз ще си замина първа.
– А ако те умрат преди вас?
– Надали. Имам високо кръвно и болно сърце, и бурсит.
– Добре, но ако те починат преди вас и вие наследите земята им, кой ще получи нея и вашата земя след смъртта ви?
– Не и децата ми, нито пък техните деца. Бог да ни е на помощ. А аз си мислех, че моите деца са лоши.
– Разбирам, но все някой трябва да наследи земята. Кого имате предвид?
– Затова дойдох да поговоря с адвокат. Трябва ми съвет как да постъпя.
И изведнъж, когато се оказа, че става дума за сериозни пари, се очертаха различни сценарии. Новото завещание несъмнено щеше да бъде оспорено от петте деца, а освен информацията, която беше прехвърлила набързо в подготвителните материали, Саманта не знаеше нищо за процедурите по оспорването. Смътно си спомняше някакво дело от студентските си години, но това сякаш беше преди цяла вечност. Затова се постара да протака половин час, да си води бележки и да задава неособено смислени въпроси. Накрая успя да убеди госпожа Кръмп да дойде пак след няколко дни, след като във фирмата обсъдят положението. Барб се върна и помогна да изпратят новата клиентка.
– Какво беше това? – попита Барб, след като госпожа Кръмп си тръгна.
– Не съм сигурна. Ще бъда в кабинета си.
Кантората на Донован беше в много по-добро състояние от Службата за правна помощ. Кожени столове, дебели килими, подове с хубав лакиран паркет. Насред фоайето висеше красив полилей. Най-после някой в Брейди да припечелва нещо, помисли си Саманта. Секретарката в приемната, Доун, я посрещна вежливо и я осведоми, че шефът ѝ я очаква горе. Тя излизала да обядва. Докато се качваше по извитото стълбище, Саманта чу как входната врата изщрака и се заключи. Не се виждаше никой друг.
Донован говореше по телефона, седнал зад голямо дървено бюро, което изглеждаше много старо. Махна ѝ, посочи обемист стол и каза в слушалката:
– Трябва да затварям. – Шумно тресна телефона и я поздрави: – Добре дошла в моите владения. Ето къде се удрят трудните топки.