– Хубаво е – огледа се тя.
Стаята беше голяма и имаше балкон. Покрай стените имаше красиви библиотеки, натъпкани с обичайната правна литература и дебели томове, целящи да впечатляват. В единия ъгъл имаше стойка с най-малко осем смъртоносни оръжия. Саманта не можеше да различи обикновена от ловна пушка, но сбирката ѝ изглеждаше великолепна и готова за употреба.
– Пълно е с оръжие – отбеляза тя.
– Често ходя на лов, открай време е така. Ако си отраснал в тези планини, значи си отраснал в гората. Убих първата си сърна на шест с лък.
– Поздравления. Защо искаше да обядваме заедно?
– Ти ми обеща, забрави ли? Миналата седмица, след като те арестуваха и аз те спасих от ареста.
– Нали се разбрахме да обядваме в ресторантчето малко по-надолу?
– Реших, че насаме ще ни е по-приятно. Пък и аз гледам да избягвам местните заведения. Както ти казах, много хора тук не ме обичат. Понякога говорят разни неща и правят сцени на публично място, а това наистина може да ти съсипе обяда.
– Не виждам никаква храна.
– В бойния щаб е. Ела с мен.
Той скочи и тя тръгна след него по къс коридор до дълга стая без прозорци. В единия край на отрупаната маса имаше две пластмасови кутии и две бутилки с вода. Той ги посочи и обяви:
– Обядът е сервиран.
Саманта се приближи до стената и разгледа увеличена цветна снимка, висока най-малко два метра и половина. Беше запечатала едновременно трагична и смайваща сцена. Огромна канара с размерите на малък автомобил беше премазала една каравана, беше я разсякла на две.
– Какво е това? – попита Саманта.
Донован застана до нея.
– Ами първо е съдебно дело. Тази скала е в планината Инид от милион години, на около шейсет и пет километра от тук, в окръг Хопър. Преди няколко години започнаха открит въгледобив, разрушиха релефа на планината, за да изкопаят въглищата. На четиринайсети март миналата година в четири сутринта булдозер, собственост на негодниците от фирма “Стрейхорн Коул”, разчиствал скали без официално разрешение и тази канара била избутана към дъното на долината. Поради големината си тя набрала огромна инерция, докато се търкаляла надолу по склона. – Донован показваше пътя ѝ на увеличена карта, закачена до снимката. – Почти на километър и половина от мястото, където се откъснала от греблото на булдозера, канарата се разбила в тази малка каравана. В задната стая били двама братя: Еди Тейт на единайсет и Брандън Тейт на осем. Дълбоко заспали, както може да се очаква. Баща им бил в затвора заради производство на метамфетамини. Майка им била на работа в местния магазин. Момчетата загинали на място – канарата ги премазала.
Саманта се взираше невярващо в снимката.
– Това е ужасно.
– Да, така е. Край откритите мини животът никога не е скучен. Земята се тресе и основите на къщите се пропукват. Въглищният прах изпълва въздуха и покрива всичко. Водата във водоемите става оранжева. Непрекъснато летят скали. Преди две години имах дело в Западна Вирджиния, където господин и госпожа Херцог седели край малкия си басейн един топъл съботен следобед, когато изневиделица насред басейна им се стоварила скала, тежаща един тон. Двамата станали вир-вода. Басейнът се пропукал. Съдихме компанията и получихме някаква сума, но не голяма.
– И “Стрейхорн Коул” ли даде под съд?
– О, да. Процесът започва другия понеделник в окръжния съд в Колтън.
– Компанията не иска ли да се споразумее?
– Компанията беше глобена от нашите безстрашни регулатори. Здравата ги цапардосаха с двайсет хиляди долара, които те обжалваха. Не, не са съгласни на споразумение. Заедно със застрахователната си компания предлагат сто хиляди.
– Сто хиляди долара за две мъртви деца?
– Мъртвите деца не струват много, особено в Апалачите. Нямат икономическа стойност, защото не работят, очевидно е. Чудесен случай за наказателно обезщетение – капиталът на “Стрейхорн Коул” възлиза на половин милиард долара – и аз ще поискам един-два милиона. Но умниците, които пишат законите във Вирджиния, още преди години са решили да сложат таван за наказателните обезщетения.
– Май си спомням това от изпита си за адвокатската колегия.
– Горната граница е триста и петдесет хиляди долара независимо от сериозността на случая. Подарък от законодателя към застрахователния бизнес като всеки друг таван.
– Говориш като баща ми.
– Искаш ли да хапнеш нещо, или ще стърчиш там цял час?
– Не съм сигурна, че съм гладна.
– Е, аз съм.
Двамата седнаха на масата и разгърнаха сандвичите си. Саманта определено нямаше апетит.