– Опита ли се да сключиш споразумение? – попита тя.
– Поисках един милион, те отговориха с предложение за сто хиляди, затова пътищата ни се разминаха. Те – адвокатите на застрахователите заедно с въгледобивната компания – разчитат на това, че семейството е нестабилно и родителите не са близки. Както и на факта, че много съдебни заседатели или се страхуват от големите компании, или мълчаливо ги подкрепят. Когато съдиш такава фирма в Апалачите, невинаги можеш да разчиташ на безпристрастни съдебни заседатели. Дори онези, които презират компаниите, обикновено си мълчат. Всеки има роднина или приятел, който работи за тях. Затова динамиката в съдебната зала е доста интересна.
Саманта отхапа още малко от сандвича си и огледа стаята. Стените бяха покрити с увеличени цветни снимки и карти, някои от които бяха маркирани като веществени доказателства по съдебни дела, а други, изглежда, тепърва щяха да бъдат ползвани.
– Прилича на кабинета на баща ми преди години – каза Саманта.
– Маршал Коуфър, проверих го. Навремето е бил страхотен адвокат.
– Да, така беше. Като малка, ако исках да го видя, обикновено отивах в кантората му, стига да беше в града. Непрекъснато работеше. Когато не летеше по света след поредната самолетна катастрофа, беше в кабинета си и се готвеше за процес. Имаха една голяма разхвърляна стая – като се замисля, и те я наричаха “бойния щаб”.
– Не съм го измислил аз. Повечето добри адвокати имат подобно нещо.
– И неговите стени бяха целите в увеличени снимки, схеми и всякакви веществени доказателства. Беше впечатляващо, дори за едно дете. Още усещам напрежението, безпокойството, докато той и екипът му се готвеха за съдебната зала. Катастрофите бяха огромни, загиналите бяха много, участваха безброй адвокати. По-късно той ми обясни, че повечето случаи се решавали със споразумение непосредствено преди процеса. Рядко ставало дума за отговорност. Самолетът е паднал, вината не е на пътниците. Самолетните компании имат много пари, застраховани са и се тревожат за имиджа си, затова се споразумяват. За огромни суми.
– Някога обмисляла ли си възможността да работиш с него?
– Никога. Той е непоносим, или поне тогава беше.. Огромно его, абсолютен работохолик, голям кретен. Не исках да бъда част от неговия свят.
– И после той се издъни.
– Точно така.
Тя се изправи и се приближи към друга снимка – на премазана кола. Спасителен екип се опитваше да измъкне нещо отвътре.
Донован остана на мястото си, дъвчейки картофче.
– Участвах в това дело в окръг Мартин, Западна Вирджиния, преди три години. Изгубих.
– Какво се случи?
– Камион, превозващ въглища, се спускал в планината, претоварен и с превишена скорост. Преминал в насрещното платно и премазал една малка хонда. Шофьорката Гречън Бейн, на шестнайсет години, моя клиентка, загинала на място. Ако се вгледаш, ще видиш лявото ѝ стъпало там долу, виси от вратата.
– Точно от това се боях. Съдебните заседатели видяха ли снимките?
– О, да. Видяха всичко. Цели пет дни разказвах всякакви подробности на съдебните заседатели, но се оказа, че няма значение.
– Защо изгуби?
– Губя около половината си дела. В този случай шофьорът на камиона седна на свидетелското място, закле се да каже истината и лъга в продължение на три часа. Заяви, че Гречън минала в насрещното платно и предизвикала катастрофата, представи нещата така, все едно се е опитвала да се самоубие. Онези компании са умни и никога не пускат камионите да пътуват сами. Винаги са по двойки, за да разполагат със свидетел, готов да даде показания. Камиони, превозващи по сто тона въглища, се носят с висока скорост по стари мостове с ограничение до двайсет тона, по които все още минават и училищни автобуси, и нарушават всички правила за движение по пътищата. Ако има нещастен случай, обикновено е много тежък. В Западна Вирджиния така загива по един невинен човек седмично. Шофьорът на камиона се кълне, че не е направил нищо нередно, колегата му го подкрепя, свидетели няма, затова съдебните заседатели застават на страната на големите компании.
– Не можеш ли да обжалваш?
Донован се засмя, като че ли Саманта беше изръсила някаква шега.
– Разбира се, имаме това право. Съдиите в Западна Вирджиния обаче са избираеми, което е безобразие. Във Вирджиния има скапани закони, но поне съдиите не са избираеми. Там не е така. Върховният съд на Западна Вирджиния има петима членове. Мандатът им е четири години, после се кандидатират за втори мандат. Познай кой им дава пари за избирателната кампания.
– Въгледобивните компании.
– Именно. Те влияят на политиците, на регулаторите, на съдиите и нерядко контролират съдиите. Така че обстановката не е идеална за нас, тъжителите.