– Допускам, че беше камион с въглища.
Мати погледна в огледалото, като че ли не го беше забелязала.
– А, да. Транспортират въглищата, след като са измити и готови за продажба. Навсякъде са.
– Вчера Донован ми разказа за тях. Не ги обича много.
– Готова съм да се обзаложа, че товарът на този камион беше прекалено тежък и не би издържал на проверка.
– Никой ли не ги проверява?
– Различно е. Обикновено, когато идват инспектори, въгледобивните компании вече са предупредени. Любимите са ми инспекторите, които следят взривовете. Имат си график и нали се сещаш какво става, когато се появят в някоя открита мина? Всичко е по конец. Щом им видят гърба обаче, взривяват както им хрумне.
Саманта допускаше, че Мати е научила всичко за обяда ѝ с Донован предишния ден. Изчака да види дали ще бъде споменато предложението му за работа. Не беше. Изкачиха един хребет и отново започнаха да се спускат.
– Искам да ти покажа нещо. Няма да се бавим.
Мати натисна спирачките и свърна по тясно шосе с повече завои и стръмни участъци. Отново се изкачваха. Табела оповестяваше, че отпред има място за пикник с красива гледка. Спряха на отбивка с две дървени маси и кофа за боклук. Пред тях на километри се точеха гъсти гори. Слязоха от колата и се приближиха до неособено солидна ограда, поставена, за да възпира полета на хора и автомобили надолу към долината, където никой никога нямаше да ги намери.
– От тук хубаво се вижда разрушаването на планинския релеф – каза Мати и посочи наляво. – На три места. Това е мината в планината Кат, недалече от Брейди. Точно пред нас е “Луус Крийк” в Кентъки. А отдясно е “Литъл Юта” също в Кентъки. Във всички се работи активно, всички бълват въглища толкова бързо, колкото е в човешките възможности. Тези хълмове навремето са били високи близо хиляда метра като съседните. А виж ги сега.
Цялата растителност най-горе беше унищожена, останали бяха само скали и пръст. Върховете ги нямаше, приличаха на липсващи пръсти, на израстъци на обезобразена ръка. Бяха заобиколени от непокътнати хълмове, грейнали в оранжево и жълто в разгара на есента и съвършено красиви, ако не бяха язвите по отсрещните хребети.
Саманта стоеше неподвижно, взираше се невярващо и се мъчеше да възприеме цялата тази разруха.
– Не може да е законно – прошепна накрая тя.
– Опасявам се, че според федералните закони е. Формално погледнато, е законно. Но начинът, по който го правят, е съвсем незаконен.
– Няма ли как да бъдат спрени?
– Съдебните дела продължават вече двайсет години. Имаме няколко победи на федерално ниво, но всички добри решения се отменят при обжалването. Съдът на Четвърти съдебен окръг е пълен с републикански назначения. Ние обаче продължаваме да се борим.
– Кои “ние”?
– Добрите, противниците на открития добив на въглища. Аз не участвам лично като адвокат, но съм в правилния екип. По тези места определено сме малцинство, но се борим. – Мати погледна часовника си и въздъхна: – По-добре да тръгваме.
В колата Саманта заяви:
– Направо е противно.
– Да, разрушиха огромна част от живота ни тук, в Апалачите, така че, да, направо е противно.
Когато влязоха в Колтън, шосето се превърна в главната улица на града и няколко пресечки по-надолу от дясната им страна се появи съдът.
– Донован има дело тук следващата седмица.
– О, да, голямо дело. За онези две момчета, тъжна история – каза Мати.
– Запозната ли си със случая?
– Разбира се, много се шумя, когато загинаха. Знам повече, отколкото ми се иска. Дано Донован да спечели. Посъветвах го да сключи споразумение, да вземе нещо за семейството, но той иска да отправи послание.
– Значи не е послушал съвета ти.
– Донован прави каквото си науми и обикновено се оказва прав.
Паркираха зад сградата на съда и влязоха. За разлика от окръг Ноланд съдът в окръг Хопър беше чудата модерна постройка, която на хартия несъмнено бе изглеждала зашеметяващо. Цялата беше от стъкло и камък, някъде стърчеше, другаде се сгъваше и хабеше голяма част от пространството с дръзкия си замисъл. Саманта реши, че архитектът в крайна сметка е изгубил разрешителното си да практикува.
– Старият съд изгоря – осведоми я Мати, докато се качваха по стълбите. – Ама те всички изгарят.
Саманта не беше сигурна какво означават тези думи. Лейди Първис седеше напрегнато в коридора пред съдебната зала и се усмихна с огромно облекчение, когато видя адвокатите си. Навъртаха се още няколко човека, които чакаха да започне заседанието. След като размениха няколко думи, Лейди им посочи мъж с пухкаво лице, облечен със спортно сако от изкуствена материя и лъскави боти с остри върхове.