Анет се изправи.
– Господин съдия, клиентката ми се чувства застрашена и е уплашена. В понеделник на излизане от съда на стълбите ни спря братът на господин Фанинг, Тони, придружаван от още двама здравеняци. Заплашиха клиентката ми, че лошо ѝ се пише, ако не свали обвиненията си. Беше кратка, но въпреки това неприятна среща.
Съдия Батъл отново измери Ранди Фанинг с гневен поглед и попита:
– Вярно ли е?
– Не знам, господин съдия, не съм бил там.
– А брат ви?
– Може би. Щом тя казва.
– Не одобрявам заплахите, господин Фанинг. Предлагам да поговорите с брат си и да го укротите. Иначе ще помоля шерифа да се намеси.
– Благодаря ви, господин съдия – каза Анет.
Сложиха белезниците на Ранди и го отведоха. Хъмф подтичваше след тях и го уверяваше шепнешком, че всичко ще се оправи. Съдия Батъл удари с чукчето и обяви почивка. Саманта, Анет и Фийби излязоха от съдебната зала и очакваха отвън да дебнат нови проблеми.
И наистина, зад един пикап, паркиран на главната улица, дебнеха Тони Фанинг и негов приятел. Видяха жените и се запътиха към тях. Пушеха и гледаха лошо.
– О, боже! – процеди Анет през зъби.
– Не ме е страх от него – каза Фийби.
Двамата мъже препречиха тротоара, но точно преди Тони да отвори уста, изневиделица изникна Донован Грей и попита на висок глас:
– Е, дами, как мина?
Цялата лошотия, която Тони и приятелчето му излъчваха преди миг, се изпари. Те се отдръпнаха, без да поглеждат никого в очите, защото не желаеха сблъсък с Донован.
– Извинете ни, момчета – каза той в опит да ги предизвика.
Докато ги подминаваше, изгледа гневно Тони, който издържа на погледа му само секунда, после отмести очи.
След като три дни поред вечеря с Анет и децата, Саманта помоли да остане сама, защото трябвало да чете, и се оттегли рано. Приготви си супа на котлона, проучва правните материали около час, после ги остави. Трудно ѝ беше да си представи човек да има адвокатска кантора на главната улица и да се опитва да оцелее с разводи по взаимно съгласие и оформяне на сделки за недвижими имоти. Анет неведнъж ѝ беше повторила, че повечето адвокати в Брейди едва свързват двата края и се мъчат да докарат поне 30000 долара годишно. Собствената ѝ заплата беше 40000 долара, на Мати също. Анет се засмя, когато каза: “Сигурно това е единственото място в страната, където юристите, оказващи правна помощ, печелят повече от адвокатите с частна практика”. Уточни, че Донован печелел много повече от всички останали, но и поемал много по-големи рискове.
Освен това той бил и най-големият дарител на Службата, която се финансирала изцяло от частни източници. Имало малко пари от някаква фондация, няколко големи правни кантори “на север” също дарявали щедро, но въпреки това Мати трудно събирала нужните 200000 долара годишно. “Много бихме искали да ти плащаме нещо, но просто няма пари”, бе казала Анет. Саманта я бе уверила, че положението напълно я устройва.
Интернет връзката ѝ беше през сателитната система на Анет, може би най-бавната в Северна Америка. “Запаси се е търпение”, бе я предупредила тя. За щастие, напоследък Саманта имаше търпение в изобилие, защото с удоволствие възприе новия си режим, включващ спокойни вечери и много сън. Влезе онлайн, за да прегледа местните вестници – “Таймс”, който излизаше в Роаноук, и “Газет” от Чарлстън, Западна Вирджиния. В “Газет” попадна на интересна статия, озаглавена “Подозрения за развилнял се екотероризъм”.
През последните две години банда нападала тежкото оборудване на няколко места за открит въгледобив в южната част на Западна Вирджиния. Говорител на голяма компания наричаше нападателите “екотерористи” и ги заплашваше с всякакви санкции, ако и когато бъдат заловени. Предпочитаното им средство за поразяване било да изчакат до зазоряване и да стрелят от безопасно укритие по съседните възвишения. Били отлични снайперисти, използвали модерни военни пушки и много ефективно успявали да обезвредят носещите по сто тона въглища камиони “Кетърпилар” с висока проходимост. Обиколката на гумите им беше четири метра и половина, тежаха по четиристотин и петдесет килограма всяка и струваха по 18000 долара. Всеки камион за превоз на въглища имаше по шест гуми, които се оказваха лесна мишена за снайперистите. Публикувана беше и снимка на десетина жълти камиона, всичките неподвижни и подредени като безпристрастна демонстрация на сила. Шеф на смяна сочеше спуканите гуми – общо двайсет и осем. Обясняваше, че нощният пазач се стреснал в три ѝ четирийсет посред нощ, когато започнало нападението. Било идеално координирано, куршумите започнали да улучват гумите и те експлодирали като малки бомби. Пазачът проявил благоразумието да се скрие в канавката, докато се обади на шерифа. Когато пристигнала полицията, снайперистите били приключили със забавлението и отдавна били офейкали. Шерифът твърдеше, че се работи сериозно по случая, но признаваше, че трудно ще успеят да разкрият “разбойниците”. Мястото, известно като мина “Бул Фордж”, се намираше до връх Уиноу и до Хелис Блъф, и двата високи повече от деветстотин метра и обрасли с гъсти и непокътнати гори с ценна твърда дървесина – лесно укритие, откъдето без проблем да се стреля по камионите и денем, и нощем. Според шерифа обаче това не били просто група хора, решили да се позабавляват. От укритието си те улучвали цели, отдалечени на един километър. Куршумите, намерени в някои от гумите, били 51-милиметрови, явно изстреляни от модерни военни снайперски пушки.